Правилата на измамата
- Автор: Райх Кристофър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Иванова Кирякова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Правилата на измамата». Краткое содержание книги:
Джонатан измъкна цялото съдържание на жабката и го струпа на седалката до себе си. Предположи, че ако Ема е трябвало да достави колата на П. Дж. в Давос, вероятно й е бил издаден пропуск за червената зона. Разрови инструкциите за употреба на автомобила, гаранционната книжка и митническите декларации. Наведе се и бръкна в отделението над жабката. Ала нищо не откри.
Облегна се и се замисли. Щом пропускът го нямаше в чантите, изпратени от Блиц, значи трябваше да е в колата. Но къде? Според инструкцията за употреба, бронировката не беше единствената уникална особеност на автомобила. Машината можеше да се похвали и с подсилени гуми, които не спадат при спукване, противозанасяща система на спирачките и автоматично паркиране.
Откри онова, което търсеше в описанието на допълнителното оборудване: сейф, скрит под задната седалка. Излезе от колата и отвори задната врата. Наведе се в купето и намери копче в централната конзола. Седалката се вдигна. В кухината под нея имаше матовочерна метална кутия. Отвори я. Вътре лежеше кафяв плик, с напечатан върху него надпис „Ева Крюгер“. Разкъса го и в ръката му падна карта за самоличност с лента за носене около врата. Издадена от СИФ със същата снимка като в шофьорската й книжка. Имаше и още: френски паспорт на името на Парвез Джин и мобилен телефон.
Паспорт в комплект със сто хиляди швейцарски франка и бронирана лимузина „Мерцедес“. Всичко това, предположи Джонатан, в замяна за „златото“ на Парвез Джин, министър на технологиите на Фундаменталистка ислямска република Иран.
Огледа телефона. Един от най-евтините модели. Включи го и видя, че е зареден с ваучер от петдесет швейцарски франка. Защо е трябвало да оставят на Ема телефон, освен, за да се обади на някого… Някого, очакващ обаждане от точно определен номер. Парвез Джин? Провери телефонния указател, но в него нямаше никакви номера. Зачуди се дали пък Джин не е трябвало да потърси нея. Това изглеждаше по-вероятно. Министърът на технологиите щеше да изчака подходящ момент, за да се измъкне за кратко от охраната си.
Джонатан започна да проумява какво точно се случваме. Не напълно, но поне основните щрихи. Изпращане на товари в замяна на информация. „Злато“, както я наричаха. Сещаше се само за един тип стоки, които иранците желаеха. Изделия, които западният свят им забраняваше.
С разтуптяно сърце влезе в уебсайта на „Интел Линк“ и отново отвори товарителниците. Центрофуги, навигационни системи, вакуумни тръби. Прегледа месеците в обратен ред: декември, ноември, октомври. Карбонови филтри. Мартензитна стомана. Охлаждащи системи. Още по-назад — септември, август. Магнитни пръстени. Топлообменници. Не се съмняваше ни най-малко, че описанието не отговаря на истината. Нямаше значение дали разбира, или не, как точно функционираха. Знаеше каква цел изпълняваха и това бе достатъчно.
Заля го внезапно желание да излезе от колата. Трескаво се измъкна навън и пое по пътя. Ускори крачка, после затича нагоре по склона с всичка сила, усещайки наслада от паренето в краката си, от бясното туптене на сърцето си, от накъсаното си дишане…
Съзнанието му сякаш политна и той си представи, че точно в този момент се намира в планината, сред дълбоката пустош, на няколкодневна експедиция…
Тогава човек внезапно осъзнава, че поне за кратко е оставил всичко зад гърба си: миналото, настоящето, бъдещето. Един нов свят, различен от видяното досега, без обвързаност с миналото и без очаквания за бъдещето. Един самотник, заобиколен единствено от камъни, дървета и бързи планински ручеи. Едно туптящо сърце сред природа, която е съществувала много преди човечеството да започне да я плячкосва. Кратък момент, в който изпитваш великолепното усещане, че си жив…
След десетина минути стигна билото на хълма. На върха имаше струпана купчина камъни. Заобиколи я и спря. Дробовете му горяха, студът щипеше очите му. На север дългата, извита като сърп сянка на Цюрихското езеро се сливаше с осеяното с проблясващи мъниста небе. На юг се простираше потъналата в мрак долина, огряна тук-там от снопове светлина. На по-малко от километър в далечната от равното плодородно поле се извисяваха като гранитни кули отвесните планински склонове, забивайки острите си зъбци право в небето.
— Защо, Ема? — безмълвно запита той. — Как си могла да изпращаш такива материали на най-опасната държава в света? От тях се правят бомби. И то не просто бомби, а бомбата.