Правилата на измамата
- Автор: Райх Кристофър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Иванова Кирякова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Правилата на измамата». Краткое содержание книги:
Пратките пътуваха от няколко месеца. Първата от тях е била натоварена на 21-ви октомври, около шест седмици след семейното им завръщане от Близкия изток.
Джонатан отново прочете списъка със стоки и осъзна, че е бил прав, когато сподели подозренията си с Хофман. Предполагам, че произвеждате нещо забранено по поръчка на някого, който не бива да го притежава.
Но кой беше П. Дж.? И каква работа имаше той на Световния икономически форум в Давос?
Джонатан върна малко назад и забеляза, че Орел трябваше да получи документите си от контролно-пропускателен пункт 1 на Давосщрасе — главната улица, минаваща през центъра на града.
След като се нахрани, плати сметката в брой и излезе от ресторанта. Спря се пред съседната вестникарска будка и огледа изложените вестници. На първа страница на почти всеки от тях имаше заглавие, свързано със Световния икономически форум. Купи си два швейцарски вестника, заедно с „Хералд Трибюн“ и „Файненшъл Таймс“. Пъхна ги под мишница и се запъти към колата.
Зави към паркинга и се озова лице в лице с фаровете на бавно движеща се кола. След секунда забеляза и полицейските лампи на тавана й. Постара се да не променя походката си и продължи в същата посока.
Полицейската кола бавно приближаваше. Патрул от двама души. Осветяваха регистрационните номера с фенерче. Джонатан стигна до автомобила и влезе вътре. Секунда по-късно, купето се обля в светлина. Той изчака със затаен дъх. Хвърли поглед към вестника на седалката до себе си. На снимката от първа страница на „Нойе Цюрхер Цайтунг“ се виждаше мъж от Близкия изток, изнасящ възторжена реч. Според обяснителния текст, човекът се казваше Парвез Джин — иранският министър на технолозите, който щеше да държи реч на СИФ в Давос в петък вечерта, за да даде разяснение относно ядрените стремежи на страната си.
Парвез Джин. Джонатан най-после разбра кой е П. Дж.
Купето потъна в мрак. Светлината от фенерчето се премести към съседния автомобил. Дали това бе рутинна проверка, или издирваха него?
Запали двигателя и потегли.
Тръгваше обратно към планината.
Отиваше в Давос.
57.
Тобиас Тингели живееше във внушително викторианско имение високо в планината край Цюрих, в близост до грандхотел „Долдер“. Преди него собственик на четириетажната каменна сграда бил баща му, който пък я наследил от баща си и така чак до 1870 година, когато първият Тобиас Тингели натрупал състоянието си, финансирайки кайзер Вилхелм I във войната му срещу Наполеон III.
Топлите взаимоотношения между Германия и частната банка се запазили през годините. По време на Втората световна война банка „Тингели“ била спасение не само за националните социалисти, които прехвърляли голяма част от продажбите си на злато през нейните офиси, но и за американците, англичаните и руснаците, чиито шпионски служби също ползвали услугите й с удоволствие. Оттогава насам банката посветила работата си предимно на отбрана клиентела, но слуховете за съмнителна дейност продължили да се носят от уста на уста.
— Маркус, влизай — прогърмя гласът на Тобиас Тингели. — Обаждането ти ме изненада.
Фон Даникен се усмихна. „Не се и съмнявам, че много те е изненадало“, помисли си той.
— Здравей, Тоби. Добре ли я караш? Надявам се, че не те притеснявам.
— Ни най-малко. Не стой така на студа. Дай да взема палтото ти.
Тобиас Тингели IV — Тоби, за приятелите си — беше от новата порода банкери. В разцвета на силите си, десет години по-млад от Фон Даникен. В избелелите си дънки, черно поло и разрошена по модата гъста черна коса, приличаше по-скоро на художник, отколкото на банкер.
Фон Даникен му подаде палтото си. При последното му посещение преди десет години тук се въртеше цяла армия униформени прислужници и икономи, които прибираха палта и поднасяха коктейли. Зачуди се дали Тингели вече не се вълнуваше от лукса, или беше освободил прислугата заради неговото посещение.
Двамата си имаха „минало“, така да се каже. Доста потайно при това и лековатият маниер на Тоби Тингели ясно показваше, че присъствието на Фон Даникен в дома му не му е приятно.
— Заповядай, Маркус. Ориентираш се наоколо, нали? — Тингели го поведе към всекидневната, където Цюрихското езеро сякаш изпълваше целия панорамен прозорец. — Нещо за пиене? — попита той и махна запушалката на кристална гарафа.