Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Пелинен
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)». Краткое содержание книги:
— Ела, ветре, разрази се, аз, Турмс, благословеният от мълнията, ви призовавам!
Викът ми прозвуча страшно в тъмнината, фокейците изоставиха заниманията си и се насъбраха около мен. Дионисий дотича и попита:
— Турмс, наистина ли призоваваш вятъра? Моля те, призови източен и не чак ураганен! Той би бил най-подходящ за нас.
Краката ми затанцуваха сами и аз се обърнах яростно към Дионисий:
— Замълчи, простосмъртни! Не гневи боговете! Обръщам се към тези, които са по-могъщи и по-древни от гръцките богове. Нека те сами да решат кой вятър да задуха! Мога да предизвикам буря, но каква ще бъде тя — не зная!
В същия миг морето се разлюля, корабите се разклатиха и над главите ни закапаха капки дъжд. Вятърът изведнъж се изви със страшна сила и Дионисий едва успя да заповяда да бъдат изгасени всички факли.
Етруските не схванаха веднага какво става и до нас достигнаха вопли на ужас: там силният вятър беше съборил котела с горящата смола, която се разля и подпали палубата им. Вълнението на морето се усилваше все повече и повече.
Аз кръжах и кръжах, без да мога да спра, и крещях в изстъпление, призовавайки още вятър. За да ме накара да млъкна, Дионисий се хвърли на гърба ми и ме събори: иначе бурята щеше да се превърне в страшен смъртоносен ураган. Щом усетих главата ми да се удря о дъските на палубата, изведнъж неведомата сила започна да се отдръпва от дълбините на тялото ми и аз отново станах обикновен човек. Трябваше да се хвана за нещо, та да не се озова в морето.
Гласът на Дионисий, даващ заповеди, се смесваше с воя на вятъра. Наложи му се сам да среже въжетата, с които бяха вързани двата други кораба, тъй като моряците не се решаваха да похабят толкова ценни въжета. От един от петдесетвеслените кораби дочухме викове за помощ, тъй като отворите от направените пробиви се бяха оказали без затъкнатите в тях кожи и корабът се пълнеше с вода. Нашият кораб също загреба вода от най-долните отверстия за веслата. Казано накратко, и на трите ни палуби цареше паника, докато най-накрая Дионисий не изрева към моряците от потъващия кораб да го напуснат и да се присъединят към нас. Моряците изпълниха с готовност заповедта му и дори някои от тях успяха да пренесат част от собствеността си, но каменният петел на Химера потъна заедно с кораба. Двама моряци загинаха, смазани от сблъсъка между двата кораба. Вторият петдесетвеслен кораб изчезна от погледа ни, носен със страшна сила от бурята.
За щастие Дионисий успя да насочи кораба ни по посока на вятъра, тъй че не се обърнахме. Съвсем не разбирах как фокейците съумяваха да гребат, след като корабът ни ту се издигаше почти направо с носа си нагоре, ту падаше надолу в бездната. Когато Дионисий вдигна малко платно, набързо поправените рулеви весла като че ли накараха кораба да бъде по-послушен. Но платното прекалено много ускори съда ни: някои от гребците изпонападаха под пейките с потрошени ребра. Чувах как стенеха и призоваваха смъртта.
Успях някак да се добера до Арсиное. Тя лежеше по корем на дъното на каютата си и се опитваше отчаяно да се хване за нещо здраво, а от носа й течеше кръв. Щом усети допира ми, тя се разрида и ме затрупа с упреци:
— Значи всичко това е пак твоя работа, Турмс! Нима беше необходимо да предизвикваш такава буря само защото научи, че чакам дете? Не можеше ли да постъпиш по-разумно?
Аз я прегърнах и я защитих с тялото си, което беше вече цялото в синини. А какво ставаше в стомаха ми — дори не искам да си спомня!
Колкото и да е странно, останахме живи до сутринта. Когато слънцето изгря, бурята отстъпи и на нейно място задуха умерен попътен вятър. С надути платна, порейки огромните вълни, ние се носехме на запад. Хората започнаха да се усмихват и да се чудят, че въпреки всичко бяхме оцелели. Дионисий раздаде на всеки по чашка неразредено вино и изля малко от него в чест на Посейдон. Много от хората му сметнаха, че последният жест не беше нужен — та нали тук властваха други богове!
В далечината видяхме да се белее платно и един от зорките ни стражеви се покатери на палубата. След малко той съобщи, че това е петдесетвесленият ни кораб, който беше оцелял. Когато слънцето беше в зенита си, успяхме да го настигнем и с радост открихме, че не е особено пострадал.
Аз наистина бях предизвикал източен вятър, макар и без да зная как. Небето се проясни, но вятърът продължи да духа няколко дни и да гони корабите ни все по-далече на запад. На четвъртия ден забелязахме бряг, а зад него в далечината се синееха планини. Дионисий каза: