Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
— Добре ли сте? — попита го мъжът срещу него.
— Добре съм. — Дробовете му горяха. — Трябва ми само…
— Вода?
— Не. Цигара.
Сградите на Луксор се изнизваха в тъмнината. Влакът набираше скорост на север към Кайро.
34
Западната пустиня
— Няма да го оставя да ме изнасили, Даниел.
Двата часа почти изтичаха. Бяха най-гадните два часа в живота й — бавно китайско мъчение, докато минутите до срещата й с Дравич се изнизваха неумолимо.
Имаше чувството, че се намира в река, че течението я влачи към водопад и че не може да направи нищо, за да се спаси.
Сега разбираше как се чувстват осъдените на смърт с наближаването на екзекуцията.
— Няма да го оставя да ме изнасили — повтори и стана. Беше прекалено изнервена, за да седи. — Предпочитам да умра.
Даниел не каза нищо, само продължи да се взира в нея на светлината на лампата. Искаше да говори, но не намираше нужните думи. Пазачът гледаше и двамата с празен поглед. Тя започна да крачи из палатката. Стомахът й се беше стегнал, повръщаше й се от безпомощност. Поглеждаше си часовника през няколко секунди. Беше захладняло и тя трепереше.
— Не е сигурно, че ще те изнасили — опита се да я успокои по някакъв начин Даниел.
— Така ли? — процеди тя. — Може би просто иска да си говорим за археология?
Гласът й преливаше от ярост, горчивина и сарказъм. Даниел наведе глава.
— Извинявай — каза тя след малко. — Просто ужасно ме е страх.
Той се изправи и я прегърна. Тя се сгуши в него отчаяно като дете и сълзите опариха очите й.
— Няма — прошепна той. — Всичко ще се оправи.
— Няма да се оправи, Даниел. Никога няма да се оправи, ако направи това с мен. Няма да го понеса. Ще се чувствам омърсена до края на живота си.
Той се канеше дай каже, че това не е от голямо значение, понеже така или иначе и двамата скоро ще са мъртви, но спря. Вместо това погали косата й и я притисна по-близо до себе си. Тя трепереше неудържимо.
Останаха така, докато не чуха приближаващите се стъпки. Покривалото се отметна и някой каза нещо на пазача. Той се изправи и махна на Тара да излиза.
Даниел я закри с тяло. Пазачът се приближи и протегна ръка. Даниел я плесна и сви юмруци, готов за бой. Пазачът извика и в палатката влязоха други двама. Даниел се нахвърли върху единия, но мъжът парира удара му, вдигна автомата си, събори Даниел на пода с приклада, застана над него и заби дулото в гърдите му. Спътникът му сграбчи ръката на Тара и я задърпа към изхода.
— Извинявай — изстена Даниел. — Извинявай!
— Обичам те. — Гласът й трепереше. — Винаги съм те обичала. Винаги.
Изведоха я и я повлякоха през лагера. Двамата пазачи я държаха за ръцете, а третият я подбутваше с автомата си. Тя се съпротивляваше отчаяно, дърпаше се и риташе, но нямаше никаква полза, държаха я здраво. Отпред пирамидалната скала се извисяваше огромна и безмълвна на фона на небето, осветявана от лампите отдолу.
Стигнаха до друга палатка, по-голяма от тази, в която ги бяха държали с Даниел. Единият пазач каза нещо и я бутнаха вътре. Покривалото падна зад нея. Звукът беше съвсем слаб, триене на брезент в брезент, но в него имаше нещо окончателно, като затръшване на врата на килия.
— Добър вечер — ухили се Дравич. — Радвам се, че успя да дойдеш.
Седеше на брезентов стол пред една дървена маса на магарета. В едната му ръка имаше изпушена до половина пура, а в другата чаша. На масата до него стоеше преполовена бутилка водка. Бледата страна на лицето му пламтеше в яркочервено, сякаш рожденият му белег беше пропълзял през носа му и бавно оцветяваше и другата му буза. Палатката смърдеше на дим и пот. Тара потръпна от погнуса.
Германецът извика нещо и пазачите пред палатката се отдалечиха.
Нещо за пиене?
Тя поклати глава. Толкова се страхуваше, че гърдите й щяха да се пръснат. Дравич пресуши чашата и си наля друга. Пресуши и нея и засмука пурата си.