Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
Възрастта беше усмирила малко подвизите, но не и изобретателността му и след краткия, но бурен период, в който беше изнасял либийски фурми за Съветския съюз, си беше седнал на задника и беше основал туристическа фирма. С Халифа се виждаха рядко, но топлотата помежду им не беше изстинала и затова, когато детективът влезе в офиса, от дъното му се чу радостен вик.
— Юсуф! Каква великолепна изненада! Момичета, кажете „здрасти“ на Юсуф Халифа, един от най-старите ми и най-тънки приятели.
Три момичета, и трите млади, и трите хубави, вдигнаха погледи иззад компютрите си и се усмихнаха. Абдул се доклатушка до Халифа и го грабна в задушаващата си прегръдка.
— Виж Рания — прошепна в ухото му. — Онази отляво с големите знаеш какво. Тъпа е като резен басбуса, ама какво тяло има, а! Господи, какво тяло! Гледай! — Той пусна Халифа и се обърна към момичетата. — Рания, скъпа, ще ни донесеш ли чай?
Рания се усмихна, стана и отиде в дъното на офиса, предизвикателно поклащайки бедра. Абдул я зяпаше като хипнотизиран, докато тя не изчезна в малката кухничка.
— Райските двери — въздъхна той. — Господи какво дупе! — Побутна Халифа към една редица кресла и се настани тежко до него. — Как е Зейнаб?
— Добре, благодаря. А Джамила?
Абдул сви рамене.
— Доколкото знам, напоследък си прекарва времето основно при майка си. В ядене. Боже, как яде тая жена! Пред нея съм направо като на диета. Ей, знаеш ли какво? Ще отварям офис в Ню Йорк.
Откакто го помнеше, Абдул все отваряше офис в Ню Йорк. Халифа се усмихна и запали цигара. Рания донесе чая, сложи чашите пред тях и се върна на бюрото си. Докато не седна, Абдул така и не откъсна поглед от задника й.
— Виж какво, имам нужда от услуга — каза Халифа.
— Разбира се — разсеяно отвърна приятелят му. — Само кажи каква.
— Искам да взема един джип.
— Да вземеш ли?
Абдул изведнъж се беше превърнал целият в слух.
— Да, да взема.
— Да наемеш?
— Не, да ми заемеш.
— Без пари?
— Без пари. Трябва ми за четири, може би пет дни. Нещо за тежък терен. Пустинен терен.
Абдул смръщи вежди. Даването на разни неща без пари очевидно беше концепция, която му причиняваше душевен дискомфорт.
— И кога ти трябва този джип?
— Сега.
— Сега! — Абдул избухна в смях. — Много бих искал да ти помогна, Юсуф, но е невъзможно. Всичките ми джипове си долу в Бахария. Ще върнат някой поне след ден-два, а ако си отишли на излет, може и повече, а сега май всичките са на излети. Ако имах някой, естествено че щях да ги го дам. Приятели сме в края на краищата. Но при това положение… Съжалявам, няма начин.
Той се наведе и засърба чая си. Настъпи кратко мълчание.
— Има един в гаража — обади се Рания иззад компютъра си.
Сърбането спря.
— Онзи новият, дето го доставиха в понеделник. Зареден е и е готов за път.
— Да, само че не става — каза Абдул. — Предплатен е.
— Не е — каза Рания.
— Сигурен съм, че е — настоя Абдул и впи поглед в нея. — Предплати го онази група италианци.
Говореше бавно и отчетливо, наблягаше на думите, сякаш подсказваше на актьор, забравил репликите си.
— Мисля, че не е, господин Васами. Чакайте малко. Ей сега ще проверя в компютъра.
— Няма нужда…
Пръстите й вече тракаха по клавиатурата.
— Ето! — каза тя тържествуващо. — Знаех си, че не е. Никой няма да го използва в следващите пет дни. Точно за колкото му трябва на приятеля ви. Късмет, нали?
Тя се усмихна широко, както и Абдул, въпреки че той очевидно трябваше да се потруди над изражението си.
— Да, скъпа, голям късмет. — Той въздъхна и зарови лице в ръцете си. — Тъпа, тъпа басбуса.
Джипът тойота в гаража, на съседната улица беше истинска кукла. Бял, правоъгълен, солиден, с решетки на предната броня, две резервни гуми отзад и осем туби с бензин, подредени върху багажника на покрива, тъкмо това, което му беше нужно на Халифа. Абдул го изкара и паркира на тротоара.
— Нали ще внимаваш с него? — примоли се, стиснал загрижено волана. — Чисто нов е. Имам го само от два дни. Моля, те, кажи ми, че ще внимаваш.