Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
Това му отне повече време, отколкото предполагаше. Намери дори една карта в мащаб 1:1500 000, но не намери скалата и на нея. На една сателитна карта на Морето на дюните имаше нещо, което би могло да е тя, но изображението беше много неясно, а пък една карта в мащаб 1:50 000 на египетското военно разузнаване, на която нямаше как да не е отбелязана, свършваше съвсем малко по на запад от областта, която го интересуваше. Започна да си мисли, че няма да я намери.
Но накрая я откри. На една скица, направена от английски пилот през Втората световна война, едно от нещата, които се съхраняваха в библиотеката повече като исторически сувенири, отколкото като източници на географска информация. Въпреки това скицата представляваше подробно топографско изображение на района между 26 и 30 градуса ширина и дължина и там, приблизително на половината разстояние между Сива и ел-Фарафра, стърчащ сред иначе равния ландшафт, се намираше един малък триъгълник с обозначението „Пирамидална скална формация“. Халифа удари доволно с длан по масата и звукът отекна в читалнята като изстрел.
— Извинявайте — прошепна на библиотекаря, който подаде глава, за да види какво става.
Записа си координатите на скалата, провери ги няколко пъти, за да е сигурен, че ги е записал вярно, зачуди се дали приятелят му Абдул Дебелия все още организира екскурзии в пустинята, след което стана и се протегна. Едва тогава забеляза, че се е стъмнило. Погледна си часовника. Минаваше осем. А беше обещал да се върне в четири за парада на децата.
— Даммит! — измърмори, затвори бележника си и изхвърча навън. Зейнаб нямаше да е доволна.
33
Западната пустиня
Към полунощ от армията все още нямаше и следа и нетърпението на Дравич растеше.
През целия ден беше наблюдавал работата в изкопа в очакване някой да извика, че е намерил нещо. Така бяха изминавали час след час, слънцето го беше пекло, мухите бяха бръмчали на облаци около лицето му, огромната скала се беше издигала отпред, очертанията й бяха трептели в изпепеляващата жега, а викът все още не беше дошъл. Прахосмукачките бяха работили нонстоп, разчиствайки земята около скалата на дълбочина почти десет метра, но нямаше нищо. Само пясък. Хиляди и хиляди тонове пясък, сякаш пустинята му се подиграваше.
Няколко пъти беше слизал сам в изкопа и беше ръчкал земята с мистрията, псувайки всеки, който се беше оказал наблизо. През повечето време обаче беше стоял под сянката на чадъра, беше пушил пурите си, беше бърсал потта от челото си и беше ставал все по-нервен и ядосан.
Когато слънцето се скри, небето потъмня и въздухът милостиво захладня, разположиха около изкопа огромни прожектори, които окъпаха долината в светлина. Вероятността някой да забележи светлината в тази пустош беше пренебрежима, но трябваше да поемат този риск, ако искаха да ускорят работата. На всички на обекта беше връчена по една лопата и бяха изпратени да копаят. Долу вече имаше цяла армия, която работеше трескаво под ослепителната бяла светлина. Армия, търсеща армия. Но от нея нямаше и следа.
Вече започваше да се страхува, че Ласаж може да е прав. Възможно беше армията да е много по-надълбоко, отколкото беше смятал. Според него трябваше да се намира на дълбочина между четири и седем метра под повърхността на пустинята. Това беше казал на Саиф ал-Таар. Между четири и седем метра. Най-много десет. Но вече бяха стигнали десет и още нямаше нищо. Абсолютно нищо.
Накрая щяха да я намерят, естествено, но времето ги притискаше. Не можеха да стоят тук вечно. С всеки изминал ден нарастваше вероятността дейността им да привлече нечие внимание. Бяха далеч навътре в пустинята, но не чак толкова далеч, че да се крият вечно. Разполагаха с една седмица, в най-добрия случай. И ако армията беше на петдесет метра дълбочина, нямаше да успеят да извадят почти нищо за това време.
— Къде е? — измърмори той и дръпна ядно от пурата си. — Вече трябваше да сме я намерили. Къде е, мамка й?
Стисна юмруци и разтри слепоочията си с кокалчета. Главата го болеше зверски — съвсем логично, при положение че висеше тук вече дванайсет часа. Трябваше да се успокои. Да се разтуши с нещо. Подвикна на един от мъжете долу, че отива в палатката си и ако намерят нещо, да го извикат незабавно, след което се обърна и тръгна към лагера. В чантата си имаше бутилка водка. Няколко глътки и щеше да се почувства значително по-добре. Можеше и да поспи няколко часа. Така щеше да е още по-добре.
Но докато крачеше, в главата му се заформи друга идея и по лицето му се разля широка усмивка. Ами да, това наистина щеше да го разтуши. Щеше да се измие, да пийне няколко питиета и след това…