Изгубената армия на Камбиз

— Празникът е веднъж в годината, Юсуф — укори го Зейнаб, когато останаха сами. — Един-единствен следобед в годината. Толкова искаха да дойдеш.

— Съжалявам — каза той и хвана ръката й. Тя я издърпа, стана и отиде да затвори вратата. После каза:

— Тази сутрин ми се обади шефът ти Хасани.

Халифа не каза нищо.

— Каза колко бил доволен от повишението ти. Че означавало повече пари, държавен апартамент и ново училище за децата. Казах му, че за пръв път чувам, че са те повишили, а той каза, че си щял да ми го съобщиш, като си се върнел. И че това е значителна стъпка в кариерата ти. Доста дълго ми обяснява.

— Мръсник — измърмори Халифа.

— Моля?

— Опитва се да се докопа до мен, Зейнаб. Въздейства ми чрез теб. Наговорил ти е само хубави неща за това повишение и се надява ти да ме убедиш да го приема.

— А ти няма ли да го приемеш?

— Сложно е.

— Не ме баламосвай! Този път не! Какво става, Юсуф?

Али задумка с юмрук по вратата.

— Мамо! Искам да гледам телевизия.

— С баща ти говорим. Иди да си играеш с Бата.

— Не искам да си играя с Бата.

— Али, иди да си играеш с Бата! И по-тихо, че ще събудиш бебето.

Чу се ядосано надуване на тромпет и затръшване на врата. Халифа запали цигара и каза:

— Трябва да се върна в Кайро. Тази вечер.

Тя не каза нищо, но след това коленичи пред него и косата й се разпиля в скута му.

— Какво става, Юсуф? Досега не съм те виждала такъв. Кажи ми. Моля те. Имам право да знам. Особено ако става въпрос за това как ще живеем. Какъв е този случай? Защо няма да приемеш повишението?

Той прегърна раменете й и сложи чело на главата й.

— Не че не искам да ти кажа, Зейнаб. Но ме е страх. Страх ме е да не забъркам и теб. Страшно е опасно.

— Тогава значи имам още по-голямо право да знам. Аз съм ти жена. Което засяга теб, засяга и мен. И децата. Ако е опасно, трябва да го знам.

— Аз сам не разбирам всичко. Знам само, че животът на невинни хора е в опасност и че аз съм единственият, който може да ги спаси.

Останаха така за момент, след което тя се отдръпна и го погледна в очите.

— Има и друго, нали?

Той не отговори.

— Какво?

— Не е…

— Какво, Юсуф?

— Саиф ал-Таар — отвърна тихо той.

Главата й клюмна.

— О, не! Това е минало. Свършено.

— Никога не е било свършено. — Халифа се загледа в колената си. — Осъзнах го с този случай: винаги е било в мен. Опитах се да го забравя ида продължа, но не мога. Трябваше да ги спра. Трябваше да му помогна.

— Това вече сме го говорили, Юсуф. Не си можел да направиш нищо.

— Трябваше поне да опитам. А аз не опитах. Просто го оставих да си отиде. — Сълзите напираха в очите му и той се насили да ги спре. — Не мога да ти го обясня, Зейнаб. Чувствам се все едно на гърба ми е легнала канара. Винаги мисля за Али, За всичко, което се случи. За това, че съм можел да направя нещо. И сега, с този случай, имам шанс да поправя нещата. Може би не да върна Али, но поне да поправя част от причиненото зло. И докато не го направя, винаги ще се чувствам половин човек. Половината от мен винаги ще е заклещена в капана на миналото.