Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
Следващите десет минути криволичи в задните улички на Луксор, като свиваше внезапно наляво или надясно и непрекъснато гледаше назад, преди накрая да излезе на Мидан ал-Махата, площада пред гарата с червения обелиск и фонтана, който никога не работеше. Халифа въздъхна облекчено, тръгна да пресича и погледна надясно да види идват ли коли. В същия миг забеляза в един тъмен вход точно насреща фигура в костюм, която гледаше право в него, и изсъска:
— Даммит!
Влакът за Кайро вече чакаше, пътниците се суетяха край него, носачите вкарваха куфари и чанти през вратите. Нямаше как да стигне до него, без да го видят. Той си погледна часовника. Девет и четирийсет и три. Седемнайсет минути.
За момент остана неподвижен и разколебан, после внезапно сви наляво и забърза по Шария ал-Махата, в посока обратна на гарата. Идеята беше абсурдна, но не се сещаше за нищо друго. Трябваше да се върне до дома си.
Мина по най-краткия известен му маршрут — криволичеше по улиците, без да се обръща, защото знаеше, че са там. Стигна до блока си за десет минути, изкачи стълбите на един дъх и влетя през входната врата.
— Юсуф, ти ли си? — Зейнаб излезе от хола. — Защо се връщаш?
— Сега не мога да ти обясня — каза задъхан, избута я в кухнята и вдигна китката с часовника си. Девет и петдесет и три. Можеше и да не успее.
Отвори кухненския прозорец и погледна надолу към тясната уличка. Както очакваше, двама мъже охраняваха задния вход. Зави му се свят от седемметровата височина. Погледна към покрива на отсрещния блок, който беше малко под нивото на прозореца му, на около три метра разстояние, плосък, с въжета за простиране и врата в единия край, която водеше към долните етажи. Винаги се беше чудил дали е възможно да прескочи от своя блок върху съседния. Е, сега щеше да разбере.
Погледна отново надолу, простена мислено, наведе се през прозореца и метна сака си през пропастта. Той тупна шумно и подплаши ято гълъби, което изпърха и отлетя в нощта.
— Юсуф! — възкликна Зейнаб и впи пръсти в ръкава му. — Какво си намислил?
Той хвана лицето й и я целуна по устата.
— Не питай. Защото ако почна да мисля, няма да го направя.
Качи се на перваза, стисна здраво металната рамка и се обърна към нея.
— Искам тази вечер да заключиш вратата. Ако се обади някой, ще казваш, че съм си легнал рано, защото утре пътувам за Измаилия.
— Не разбирам…
— Моля те, Зейнаб. Нямам време. Ако някой се обади, ще казваш, че не бива да ме безпокоиш. Утре сутринта искам да отидеш с децата при Хосни и Сама. Остани там, докато не ти се обадя. Разбра ли?
Тя кимна.
— Обичам те, Зейнаб.
Той се наведе и я целуна още веднъж, след това се обърна към отсрещния покрив. Изглеждаше ужасно далеч.
— И затвори прозореца след мен — прошепна.
Нямаше смисъл да събира кураж и затова само каза една кратка молитва, преброи до три и скочи, отблъсквайки се от перваза с всичка сила и потискайки ужасения си вик. За миг времето сякаш спря и той увисна във въздуха. След това тежко падна по очи на съседния покрив и одра лакътя си в бетона.
Остана така за миг, по-ужасен дори отколкото по време на скока, след което се изправи и погледна назад. Зейнаб стоеше на кухненския прозорец и го гледаше потресено. Той й изпрати въздушна целувка, грабна сака си и побърза към вратата на покрива. Пореден поглед към часовника. Девет и петдесет и четири. Затича се надолу по стълбите.
Главният вход на сградата гледаше в обратната посока на блока му и теорията му беше, че след като са покрили двата входа на собствения му блок, няма причина да наблюдават и този. Щеше да се измъкне, без да го видят. Нямаше да е лошо да изчака няколко минути, за да провери дали улицата е чиста, но нямаше време и затова изтича право на улицата и хукна към центъра на града. Разполагаше само с пет минути, за да измине километър и половина. Сърцето му биеше като лудо.
След две минути го прободе нечовешка болка отляво, а след три не можеше да диша. Но продължаваше да тича, изпращайки всяка частица енергия към краката, докато накрая изскочи от лабиринта тесни улички и пое с мъка към пешеходния надлез към гарата. На двеста метра от него влакът за Кайро бавно потегляше от перона с тракане и скърцане.
Даммит! За пръв път влак да тръгне навреме, и това да е точно тази вечер.
Остана на място, диша дълбоко, докато влакът почти се изравни с него, мина под бариерата и се затича заедно с него. От лявата страна го притискаше висока бетонна стена, от дясната бяха огромните стоманени колелета, които стигаха почти до гърдите му. Опита се да хване дръжката на една врата, но не успя. Разстоянието между влака и стената ставаше все по-тясно. Още петдесет метра и нямаше да има място да тича. Той сграбчи отчаяно следващата дръжка, този път успя да се задържи, набра се на стъпалото, отвори вратата с последни сили и успя да я затръшне точно когато бетонната стена се изравни на сантиметри с влака. Отпусна се изтощен на една седалка и задиша тежко.