Изгубената армия на Камбиз

Той я взе и започна да разчиства пространството пред коленете си, като от време на време спираше и се взираше напрегнато в земята. След малко остави метлата и продължи да копае с мистрията. Така ги редува, докато не разчисти бавно пясъка пред себе си. Нещо се показа, но Тара не виждаше какво.

Изминаха няколко минути. Оголи се по-голяма част от предмета и тя видя, че е във формата на полукръг, като южната част на колело, Дравич продължи да разчиства около него. Накрая остави инструментите, хвана предмета с две ръце и започна да го тегли. Раменете му се издуха от усилието, но предметът не помръдна и той се принуди да разчисти още с мистрията и метлата. Въпреки това, което току-що й беше сторил, Тара беше погълната от действията му. Даниел се беше навел със стиснати ръце, внезапно забравил гнева си.

Дравич отново остави инструментите и задърпа предмета. Той пак не искаше да излиза. Дравич отметна глава и задърпа с всичка сила. Светът замря за миг, сякаш сцената, която се разиграваше пред Тара, бе по-скоро снимка, отколкото реално събитие. След това много бавно, сантиметър по сантиметър, предметът започна да излиза. Даниел пристъпи напред. Излизаше, въпреки съпротивата на пустинята, която не искаше да пусне съкровището си, нагоре и нагоре, а после земята изведнъж разтвори челюсти и предметът излезе сред облак от пясък и камъчета. Щит, голям, кръгъл, тежък, с издута предница, която блестеше в светлината на прожекторите. Дравич го вдигна над главата си и отвсякъде се чуха ръкопляскания, свиркане и тропане на крака.

— Намерих те, мръснице! — изкрещя Дравич. — Армията на Камбиз! Намерих те!

Остана още миг така с вдигнатия триумфално над главата щит, след което почна да крещи заповеди. Мъжете се спуснаха в изкопа. Щитът беше отнесен и прахосмукачките от помпи запоглъщаха трескаво пясъка.

— Разчиствайте! — ревеше Дравич. Разчиствайте всичко! На работа!

Отначало нямаше нищо, само пясък и пясък, бездънен жълт кладенец, и за известно време изглеждаше, че щитът е бил единична находка, нещо подхвърлено от пустинята, колкото да им се присмее и да ги подмами.

След това бавно започнаха да се появяват очертание след очертание. Отначало просто като безформени хълмчета и възвишения, едва забележими изкривявания по гладкото лице на пустинята. Но колкото повече пясък се изсмукваше, толкова по-отчетливи ставаха формите. Тела, десетки тела, стотици тела, с изсъхнала плът, втвърдена от двете хилядолетия и половина под повърхността, придали им вид не толкова на трупове, колкото на старци. Армия от старци. Невъобразимо древни и въпреки това живи, надигнали се уморено от пясъците, примигващи на яростната светлина, все още стиснали здраво оръжията в скелетоподобните си ръце. По главите им имаше коса и броните обвиваха телата им, но най-невероятни бяха израженията им — ужас и болка и ужас и ярост. Един мъж сякаш крещеше, друг плачеше, трети се смееше безумно с отворена уста, вдигната към небето, и гърло, пълно с пясък.