Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Срещнаха се в изискан, скъп ресторант, твърде изискан и скъп, за да бъде споменаван някога в клюкарските рубрики, не беше място, което Джеймс Тагарт, винаги алчен за повече популярност, посещаваше редовно — не иска да ги виждат заедно, заключи тя.
Полунамекът за полутайно удоволствие остана на лицето й, докато го слушаше да говори за общите им приятели, за театъра и времето — изграждаше внимателно защита от лишените от важност неща. Тя седеше грациозно, не съвсем изправена, сякаш се беше облегнала, наслаждавайки се на безполезността на представлението му и на факта, че трябва да го изнесе в нейна чест. Чакаше с търпеливо любопитство той да разкрие намерението си.
— Наистина мисля, че заслужаваш поздравление или някакъв медал, Джим — каза тя, — за това, че си забележително бодър, въпреки цялата бъркотия, в която си затънал. Не затвори ли току-що най-добрия клон от железницата ти?
— О, това е просто малка финансова спънка, нищо повече. Човек трябва да очаква орязване във времена като днешните. На фона на общото състояние на страната, ние се справяме доста добре. По-добре от всички останали — и добави, вдигайки рамене: — Освен това е въпрос на лично мнение дали линията „Рио Норте“ е била най-добрият ни клон. Само сестра ми мислеше така. Това беше нейният любим проект.
Тя улови изпълнения с удоволствие тон, с който той провлачваше сричките. После се усмихна и каза:
— Разбирам.
Докато я гледаше със сведено чело, сякаш наблягаше на това, че очаква тя да разбере, Тагарт попита:
— Как го приема той?
— Кой? — тя разбираше напълно.
— Твоят съпруг.
— Какво да приема?
— Затварянето на линията.
Тя се усмихна весело.
— Каквото предполагаш ти, Джим, това предполагам и аз — а между другото моето предположение е доста добро.
— Какво искаш да кажеш?
— Знаеш как би го приел той — точно както знаеш и как го приема сестра ти.
— Какво казва през последните няколко дни?
— Беше в Колорадо повече от седмица, така че аз… — тя спря; беше започнала да отговаря лековато, но забеляза, че въпросът на Тагарт беше твърде конкретен, докато тонът му беше прекалено нехаен, и разбра, че е уловила първата нотка, която водеше към целта на обяда; спря за кратко, после довърши още по-лековато: — … така че аз няма как да знам. Но трябва да се върне всеки момент.
— Смяташ ли, че поведението му е все още, един вид, неподатливо на обработка?
— О, Джим, това е твърде меко казано!
— Имаше надежда, че събитията може би са го научили да бъде по-мек и мъдър в подхода си?
Забавляваше я да го кара да се съмнява дали тя го разбира.
— Ами да — невинно каза тя, — би било прекрасно, ако нещо изобщо е в състояние да го принуди да се промени.
— Прави нещата изключително трудни за себе си.
— Винаги го е правел.
— Но събитията имат силата да ни насилят да възприемем… по-отстъпчив начин на мислене, рано или късно.
— Чувала съм много характеристики за него, но „отстъпчив“ никога не е била една от тях.
— Е, нещата се променят и хората се променят с тях. В крайна сметка природен закон е, че животните трябва да се адаптират към средата си. И мога да добавя, че тази адаптивност е характеристика, строго изисквана в наши дни от закони, различни от природните. Преживяваме много трудни времена, и не би ми харесало да те видя да понасяш последиците от безкомпромисното му поведение. Не би ми харесало — като на твой приятел — да те видя изложена на опасността, към която се е втурнал, само защото не иска да сътрудничи.
— Колко сладко от твоя страна, Джим — сладко каза тя.
Той гиздеше изреченията си едно по едно, внимателно и бавно, балансирайки между думите и интонацията, за да уцели точната степен на половинчата яснота. Искаше тя да разбере, но не искаше да го разбере напълно, категорично, до корен, тъй като същността на този модерен език, който се беше научил да говори до съвършенство, беше да не се оставяш никога другите да те разберат докрай. Нямаше нужда от много думи, за да разбере господин Уедърби. При последното си пътуване до Вашингтон той беше пледирал пред господин Уедърби, че намаляването на цените на железопътния превоз би било смъртоносен удар. Надниците бяха увеличени, но исканията за намаляване на цените още се чуваха из пресата, а Тагарт знаеше какво значи това, щом господин Мауч позволява да се чуват — знаеше, че ножът още е опрян о гърлото му. Господин Уедърби не беше отговорил на молбите му, но беше казал с тон, който предполагаше само ленива, ирелевантна хипотеза: