Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— Ланор Макилврий, да му се не види!
— Вижте я каква е модерна!
Към мен отвсякъде се протягаха ръце за здрависване, макар че с периферното си зрение забелязах и цъкащите езици и клатещите се глави в края на тълпата. Тогава множеството се раздели и пред мен застана пастор Гилбърт със зачервено от усилие лице.
— Мили боже, това ти ли си, Ланор? — попита той, но аз почти не го чух, защото бях стресната от появата му. Колко бе остарял! Беше се свил, коремът му се бе прибрал, лицето му се бе сбръчкало като забравена в мазето ябълка, а очите му бяха червени и сълзяха. Плесна с ръце със смесица от обич и притеснение.
— Семейството ти ще е толкова щастливо да те види! Бяха се отчаяли, че си… — изчерви се, сякаш едва не произнесе грешна дума — … се изгубила. А ти се върна при нас и изглеждаш толкова добре.
При споменаването на семейството ми израженията на хората се смениха, но никой не каза и дума. Мили боже, какво се бе случило с роднините ми? И защо всички изглеждаха толкова по-стари? Госпожица Уотфорд имаше сиви нишки в косата си, които не си спомнях. Момчетата на Остергаард бяха пораснали и щяха да пръснат домашно ушитите си дрехи, а китките им стърчаха от късите ръкави на саката.
Тълпата се разцепи отново след леко разбъркване в периферията и в центъра пристъпи Джонатан. О, колко се бе променил! Беше изгубил всичко от момчешкото си очарование безгрижния пламък в тъмните си очи, походката. Все още беше красив, но някак си улегнал. Изгледа ме от главата до петите, установи промяната в мен и тя сякаш го натъжи. Исках да се засмея и да се хвърля в прегръдките му, за да разсея мрачното му настроение, но не го направих.
Хвана дланта ми с две ръце.
— Лани, не вярвах, че ще те видя някога пак!
Защо всички все това повтаряха?
— Доколкото виждам, Бостън ти се е отразил добре.
— Така е — отвърнах аз, но не казах нищо повече, за да разпаля любопитството му.
В този миг младата жена с бебето на ръце си проби път през тълпата и застана до лакътя на Джонатан. Той й подаде ръка и я изведе напред.
— Лани, помниш Еванджелин Макдугъл. Оженихме се, след като ти замина. Но имахме достатъчно време след тръгването ти, за да направим първото дете! — засмя се нервно. Момиче, можеш ли да повярваш, че първото ми дете е момиче? Бих казал, че нямахме късмет, но следващия път ще го направим както трябва, нали? — каза той на изчервената Еванджелин.
Естествено, знаех, че Джонатан вече е женен и че вероятно има дете. Но се оказа по-трудно, отколкото предполагах, да се срещна със съпругата и дъщеря му. Започна да не ми достига въздух. Изтръпнах, не можех да произнеса и едно поздравление. Как може всичко да се е случило толкова бързо? Нямаше ме само няколко месеца.
— Знам, че всичко стана много бързо, с бащинството и останалото — каза Джонатан и сведе очи към шапката в ръцете си. — Но старият Чарлз беше твърдо решен да ме види улегнал, преди да се спомине.
Гърлото ми се сви.
— Баща ти е починал?
— О, да, забравих, че не знаеш. Точно преди сватбата ми. Вече минаха две години — очите му бяха сухи, изглеждаше спокоен. — Разболя се, след като ти замина.
Нямало ме е повече от две години? Как беше възможно! Струваше ми се нереално, все едно бях влязла в приказка, не би да съм била омагьосана и да съм спала, докато останалият свят е продължавал да се върти? Не знаех какво да кажа. Джонатан ме хвана за ръката и ме извади от унеса ми.
— Не бива да те бавим, сигурно искаш да се видиш със семейството си. Но заповядай на вечеря вкъщи. Ще се радвам да чуя какви приключения са те държали далеч от нас, чак досега.
Започнах да се осъзнавам.
— Да, разбира се.
Но умът ми беше другаде. Щом толкова много неща се бяха случили със семейството на Джонатан, какво ли бе станало с моето? Какви ли беди ги бяха сполетели? И ако съдех по думите на Джонатан, беше минала повече от година, откакто бях напуснала града, а това никак не ми звучеше логично. Да не би времето да течеше по-бързо тук или пък по-бавно в Бостън заради непрекъснатите празненства и мързела и къщата на Адаир?
Помолих кочияша да спре каляската на пътя край дома ни родителите ми. Къщата се бе променила, нямаше как да го пропусна. Като начало изглеждаше по-порутена. Баща ми я беше строил сам, също като останалите заселници (с изключение на бащата на Джонатан, който бе довел дърводелци от Камдън да вдигнат хубавия му дом). Направил я беше от дървени трупи, първоначално с едно голямо помещение вътре, над което имаше възможност за надграждане. И надграждането беше започнало. Направи пристройка зад голямата стая, в която бе спалнята на Невин, и мансарда за дъщерите си, където трите спяхме години наред една до друга като кукли на полица.