Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Къщата беше рухнала като стар кон. Уплътнението между дървените трупи се рушеше. Покривът бе пробит. На тясната веранда се бяха натрупали боклуци, а тухлите на комина се бяха разклатили. Видях червени точки в далечината зад къщата, което значеше, че добитъкът още пасе по поляните. Семейството ми бе запазило поне част от стадото си, но ако съдех по състоянието на къщата, нещо драстично се бе променило. Като че ли бедстваха.
Огледах постройката. Обитателите й се бяха прибрали от църква — каруцата бе край хамбара, а старият ни кафяв кон пасеше зад оградата на обора. Но вътре нямаше никакво движение, само тънка струйка дим се издигаше от комина. Слаб огън в мразовит ден. Хвърлих поглед към купчината дърва. Изглеждаше толкова малка. Дървата за огрев бяха едва три реда, а идеше зима.
Накрая помолих кочияша да се приближи към къщата и да спре пред нея. Изчаках някакво раздвижване, но не последва такова. Събрах кураж и слязох. Тръгнах към вратата.
Мейв отвори след почукването ми. Зяпна, разгледа ме от главата до петите, след това изпищя и се хвърли на врата ми. Така прегърнати прекрачихме прага, щастливите й викове отекваха до ухото ми.
— Мили боже, ти си жива! Скъпата ми Ланор, мислехме, че никога повече няма да те видим! — избърса Мейв сълзите си от радост с края на престилката си. — Когато не получихме вест от теб… монахините писаха на мама и татко и им казаха, че най-вероятно си се изгубила — примигна тя.
— Изгубила? — повторих аз.
— Мъртва. Убита.
Мейв ме погледна право в очите.
— Казаха, че се случвало непрекъснато в Бостън. Разни бандити напивали новопристигналите до смърт.
Продължаваше да се взира трескаво в мен.
— Щом не си се изгубила, сестричке, какво се случи с теб? Къде беше почти три години?
Почти три години! Отново бях потресена колко време ми се губеше. Извън свитата на Адаир дните летяха с друга скорост, не така бавно, както за мен.
Не се наложи да обяснявам, защото майка ми излезе през отворената врата на избата с картофи в престилката си. Изпусна ги, когато ме видя, и пребледня като платно.
— Не може да бъде!
Сърцето ми се сви така силно, че направо спря.
— Може, майко. Аз съм дъщеря ти.
— Завърна се от мъртвите!
— Не съм призрак — казах през стиснати челюсти, защото се опитвах да сдържа сълзите си. Прегърнах я и усетих как неверието в старото й жилаво тяло се стопи. Тя също ме прегърна с всичките сили, които й бяха останали, а те бяха доста по-малко, отколкото помнех. Докато си говорехме, бършеше сълзите си. Погледна през рамо към сестра ми и каза:
— Повикай Невин.
— Трябва ли? Толкова бързо?
Майка ми кимна.
— Да, трябва. Вече той е мъжът в къщата. Съжалявам да ти го кажа, но баща ти си отиде, Ланор.
Никой не може да предвиди как ще реагира на такава новина. Колкото и да бях гневна на баща си и колкото ида подозирах, че се е случило нещо ужасно, вестта ме остави без дъх. Отпуснах се на един стол. Майка ми и сестра ми застанаха около мен и закършиха ръце.
— Стана преди година — каза мама спокойно. — Един от биковете го ритна в главата. Беше мигновено. Не е страдал.
Но те бяха страдали всеки ден след това. Личеше си по загрубелите им лица, по дрипавите дрехи и разрухата в къщата. Майка ми забеляза, че дискретно оглеждам наоколо.
— На Невин му беше ужасно трудно. Той се зае с фермата, а знаеш, че е прекалено голяма за сам човек.
Някога нежната уста на мама сега бе станала сурова, очевидно така се справяше с безмилостната съдба.
— Защо не наехте работници, някое момче от другите ферми? Или защо не дадохте имота под наем? Със сигурност някой от града е искал да се разшири — казах аз.
— Брат ти не искаше и да чуе за подобно нещо, затова не прави грешката да го споменеш пред него. Знаеш колко е горд — каза тя и извърна глава, за да не видя горчивината на лицето й. Неговата гордост се бе превърнала в тяхно страдание. Трябваше да сменя темата.
— Къде е Глинис?
Мейв се изчерви.
— Сега работи за семейство Уотфорд. Днес подрежда полиците.