Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Най-после капитанът спря да гризе ноктите си и каза:
— Е, Уол’р, момчето ми, ако можеш да ми помогнеш да си облека моряшката униформа — той имаше пред вид сакото и жилетката си.
На Уолтър и през ум не му минаваше защо капитанът с такова старание завързва връзката си, като засука краищата й на масури и ги промуши през една масивна златна халка, върху която, в памет на починал приятел, бяха изобразени гроб, малка желязна ограда и дърво. Нито пък защо капитанът изтегли яката на ризата си до крайна степен, доколкото позволяваше ирландското му бельо отдолу, а след това се разкраси с един чифт наочници. Не проумяваше и защо си изу обувките и си сложи безподобен чифт боти, които носеше само в извънредни случаи. След като най-после бе напълно доволен от облеклото си и се огледа от главата до петите в огледалцето за бръснене, което за целта специално откачи от стената, капитанът пое своя бастун на бучки и заяви, че бил готов.
Когато излязоха на улицата, капитанът се движеше с по-голямо самодоволство от друг път, но Уолтър предположи, че това се дължи на ботите и не обърна внимание. След като повървяха малко, те срещнаха една жена, продаваща цветя. Капитанът се закова на място, сякаш бе осенен от щастлива идея, и закупи най-голямата връзка в кошницата — великолепен букет във форма на ветрило, с обиколка два фута и половина, състоящ се от най-прелестните цветя на света.
Въоръжен с този малък подарък, предназначен за мистър Домби, капитан Кътъл продължи да върви редом с Уолтър, докато стигнаха вратата на майстора за корабни уреди, пред която и двамата спряха.
— Влизате ли? — попита Уолтър.
— Да — отвърна капитанът, като усети, че трябва да се отърве от Уолтър, преди да продължи по-нататък, и да отложи заплануваната си визита за по-късен час на деня.
— Няма да забравите нищо, нали?
— Няма — отговори капитанът.
— Тръгвам веднага да се разхождам — каза Уолтър — и не ще ви преча, капитан Кътъл.
— Разхождай се дълго, момчето ми! — извика капитанът след него. Уолтър му махна с ръка в знак на съгласие и продължи пътя си.
Той нямаше къде да отиде, но реши да излезе в полето — там ще може да мисли за пълния с неизвестности живот пред себе си и присядайки под някое дърво, да се отдаде на кротки размишления. Най-хубавите поля според него се намираха близо до Хампстед, а най-краткият път, за да стигне до тях, бе покрай къщата на мистър Домби.
Той мина покрай нея и погледна смръщената й фасада — къщата бе внушителна и мрачна както винаги. Всички щори бяха спуснати, но прозорците на горния етаж зееха широко отворени, а лекият ветрец разклащаше завесите и ги развяваше и това внасяше единственото оживление във външния вид на дома. Уолтър отмина с тихи крачки и бе доволен, когато стигна до съседните къщи и домът остана зад гърба му.
После се обърна да го огледа — с любопитство, което този дом винаги бе предизвиквал у него още от времето на приключението със загубеното дете преди години. Обърна специално внимание на прозорците на горния етаж. Докато стоеше така погълнат, до вратата се приближи каляска и представителен джентълмен, облечен в черно, с масивна часовникова верижка, слезе оттам и се скри в къщата. Когато после си спомни за този джентълмен и неговия екипаж, без всякакво колебание Уолтър реши, че е бил лекар. Зачуди се кой ли е болен. Но той направи това откритие чак след като бе изминал известно разстояние, мислейки разсеяно за други неща.
Впрочем тези размишления бяха свързани с дома на мистър Домби. Уолтър с удоволствие си представи, че навярно ще дойде време, когато красивото момиче, неговата отдавнашна приятелка, проявявала винаги признателност към него и радост, че го вижда, ще предизвика интерес у брат си към Уолтър и ще промени съдбата му за добро. Приятно му беше да си мечтае за това — в този момент по-скоро заради самото удоволствие, предизвикано от представата, че тя ще продължава да си спомня за него, отколкото заради материалните облаги, които би могъл да получи. Но в душата му се надигна едно друго, по-трезво съображение, че ако дотогава е жив, той ще бъде далеч, отвъд океана, потънал в забвение, а тя — омъжена, щастлива, богата и високомерна. При тази промяна на обстоятелствата тя с пълно основание би могла да си спомня за него само както би си спомняла за някоя от старите си детски играчки. Не, дори по-малко.