Изкуплението на Атлантида

- Никой - отвърна ученият. - На никой не позволявам да знае моите тайни. Ще ги откраднат от мен. - Победоносна усмивка озари лицето на чудовището. - Така че не можеш да ме убиеш Нуждаеш се от мен, ако желаеш да разбереш как всичко това работи. - Гласът на Литън изведнъж стана писклив и придумващ. -Бихме могли да работим заедно. Цялата власт може да е твоя.

Бренан се усмихна с мрачна и всяваща страх усмивка, а свилия се в ъгъла Литън потрепери.

- Напълно си объркал моите намерения - отвърна Бренан. -Никой не бива да разполага с такова знание. Ще се срещна с Тиарнан в света на мъртвите, знаейки, че ужасяващият ти експеримент ще умре с теб.

Литън извика и се опита да изпълзи надалеч от него, тогава Бренан си позволи момент на милост, защото думите на Тиарнан звънтяха в съзнанието му. Достатъчно смърт. Достатъчно убийства. Литън щеше да бъде изправен пред съда и да лежи много години в затвора. Нуждаеше се само да отиде при Тиарнан, да я подържи за последен път, тъй че воинът се обърна и отиде до стола. Нежно докосна лицето й, което въпреки белотата си, все още бе топло.

- Винаги ще те обичам, ми амара. През този живот и отвъд него -прошепна.

Първият изстрел се заби в стола. Следващият - в задната част на крака му.

Докато падаше, Бренан се завъртя и премести цялата си тежест на здравия си крак, и запрати силата си, цялата си мощ, всяка частица от нея към Литън, който стоеше до най-далечната стена, здраво стиснал пушката на един от пазачите с двете си, треперещи ръце.

Дойде редът на Бренан да призовава светкавицата.

Когато димът се изчисти, не бяха останали нищо освен купчина почернели тлеещи кости.

Вече накуцвайки и с кръв, течаща свободно от крака му, воинът се върна при Тиарнан. Куршумът бе пропуснал костта и артерията, но бе преминал през плътта му и ако Бренан не се превържеше и предприемеше някакво лечение, това със сигурност щеше да бъде достатъчно да го убие.

Молеше се да е така.

Разкъса каишите около китките на Тиарнан и я дръпна нежно, изключително внимателно в прегръдките си. Всичко, за което някога си е мечтал, лежеше като пепел в ръцете, сърцето и съзнанието му. Реши да я изнесе от това мизерно, пълно с болка и страдание място, да намери начин да стигне до парка и да поседи в гората на спокойствие с нея, докато достатъчно количество от кръвта му не изтече от тялото му и да му позволи да се присъедини към нея.

Той се изправи, обърна се към вратата и направи няколко стъпки към свободата, готов да взриви всичко по пътя си: пазачи, учени, дори и вампир.

Последното, което очакваше, бе вампирът, който влезе през вратата.