Изкуплението на Атлантида

Сянка на болка премина през лицето й.

- Все още не съм се запознала с племенника си. Разкажи ми за него. Ейдън. Добре ли е?

Жрецът кимна.

- Той е здраво, добре сложено момче с непокорен дух. Без съмнение е син на родителите си.

Тя се засмя.

- Надявах се на това. Заради нея. Заслужава да бъде щастлива. Колко ли щастливо може да бъде управляващото семейство, след като Атлантида е на ръба на война?

Той се намръщи.

- Война? Мислиш, че ще се стигне дотам?

- Докъде иначе? Ако тези проклети учени успеят с експериментите си, сме на крачка от унищожението на света. Освен ако някой не го предотврати, цялата планета ще се превърне в гостилница на вампирите.

Аларик докосна лицето й и прилив на чисто желание запрепуска през тялото му само при усещането за меката й буза под пръстите му.

- Защо винаги трябва да си ти?

Тя се остави на допира му, треперейки като подплашена сърна. Но това все пак беше Куин и ако някога е била изплашена, той така и не го е видял. Може би трепереше от удоволствие заради докосването му. Идеята го сгря, но тя не отговори на въпроса.

- Защо ти? - повтори, макар да знаеше отговора. Не искаше да го чува, въпреки това се чувстваше задължен да попита.

В отговор тя затвори очи и се обърна към него, след това притисна устните си до дланта му и го дари с една от най-нежните целувки.

- А кой друг? - прошепна тя. - Отговори ми, Аларик. Ако не е един от нас, то тогава кой? Да не правим нищо, докато светът ни се руши?

- Можеш да се върнеш с мен в Атлантида. Вампирите никога няма да се доберат до нас, ако сме там - изрече той със знанието, че опитите му са безсмислени.

Дори и да знаеше, че това не беше нещо, което може да иска от нея, той не би постъпил по този начин. Хванати в капан, разбирайки, че стоят безучастно, докато светът идваше към своя край.

Никога.

Тя също го знаеше, защото се отдръпна назад, но след миг се усмихна.

- А Аларик се е заигравал, докато Рим горял - изтъкна тя. -Някак си не ми се вярва.

- Понякога мечтите придобиват гласност.

- Така ли? - Тя се взря в далечината, а той се зачуди какво ли е видяла в тъмното кътче на душата си. - Не и моите. Те са се умълчали и са се сковали.

- Нареждането за безбрачие - призна Аларик. - Бил е лъжа.

Тя бавно вдигна глава и внезапна страст, примесена с надежда, запламтя така ярко в очите й, че на Аларик му се прииска да извика. Но след миг очите й се замъглиха и тя се извърна от него.

- И така да е. Моите доводи не са се променили. Сега не му е времето да го обсъждаме, не и когато твоят приятел е в опасност.

Тя започна да се отдалечава от него, като пое по пътя на Джак, но Аларик не можеше да го понесе, затова я хвана за ръката и я дръпна обратно към себе си.

- А след това? Ще ме изслушаш ли?

Куин го гледаше втренчено известно време, но след това кимна.

- След това, да. Но сега трябва да тръгваме. Имам представа в коя посока са поели.