Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— По-лошо…
— Не разбирам. Държиш се така, сякаш е настъпил краят на света.
— Жозефин, мъжът от снимките…
— Да?
— Е учителят му по пиано!
— И какво от това? Очевидно се разбират отлично. Неприятно ли ти е?
— Жозефин…
— Някое и друго обяснение ще ми дойде добре, иначе никога няма да разбера!
— Това е Оливър. Моят Оливър…
— Мъжът, с когото си се запознала на плуването.
— Да. Същият.
— И в когото си влюбена?
— Той е учителят по пиано на Гари! Същият, за когото непрекъснато ми говори, без нито веднъж да е споменал името му, казва „той“, казва „него“, казва през смях „маестрото“… или, ако случайно го е казал, не съм го чула. Не съм искала да го чуя. В Лондон има стотици учители по пиано, защо трябваше да попадне точно на него?
— Но той има различна роля…
— Гари е дискретен в това отношение, но аз долових колко е важен този човек за него. Не е имал баща, Жо, има нужда от мъж насреща си.
Каза го с болезнената изненада на жена, която за пръв път си дава сметка, че й липсва едната ръка. Че не е в състояние да се справи с всичко. Че безкрайната й любов се е натъкнала на студена и неподатлива преграда, която я е отхвърлила, поставяйки я на мястото й на най-обикновена майка.
— За пръв път има приятел истински мъж, не някой младеж, а мъж, с когото се чувства сигурен, с когото говори, на когото се доверява и който, освен всичко останало, му преподава това, което обича. Много пъти съм му предлагала да ме запознае с него, но той неизменно отклоняваше предложението, казваше: това си е моят живот, не желая да се месиш… Той е негова собственост, Жо, частната му собственост! И се оказва, че навлизам в неговата територия.
— Но ти не си знаела!
— Сега вече знам. И знам, че повече не бива да се срещам с него. Никога!
Тя превърташе една по една снимките на мъжа с канадката, все едно спускаше върху лицето си черен вдовишки воал.
— Беше толкова хубаво, а вече свърши…
— Не говори така. Може би Гари ще разбере.
— Не. Гари не е стигнал възрастта, в която човек разбира. Той е във възрастта на нетърпението и на ненаситността. Иска всичко или нищо. Не иска да дели. Оливър е неговият приятел и в никакъв случай не може да бъде и моят. Няма да го дели. Точно сега е открил независимостта, сега гради живота си. Аз го чувствам и така е правилно… Дълго време живяхме като сиамски близнаци. Смеехме се на едни и същи шеги, мислехме еднакво, разбирахме се от половин дума… С Оливър той създава нещо свое. Има нужда от това, както има нужда да диша, и не искам да го задушавам. Ще се оттегля. Край.
Тя бутна настрана чинията с целувки и поклати глава.
— Но… — поде Жозефин колебливо — не мислиш ли, че…
— Край, Жо, темата е приключена!
Внезапно малките лампи с кремави абажури помръкнаха, изгубиха мекия си топъл блясък, нежността си, станаха смразяващо бели, мрачни. Като изражението на Шърли.
Зое беше влюбена. Пееше си, тормозеше Дю Геклен, стискаше муцуната му, мачкаше ушите му, повтаряше: нали знаеш, че те обичам! Знаеш, че те обичам, след което го пускаше, търчеше из апартамента, смееше се, вдигнала високо ръце, увесваше се на врата на любимия си, питаше го жестоко синьо ли харесваш, или нежно синьо, не дочакваше отговора, нахлузваше сива тениска, открадваше целувка, вечер си слагаше капка парфюм зад ушите със загадъчно изражение, сякаш беше талисман, гаранция за вечната любов на обожателя й. Гаетан не я изпускаше от поглед, стараеше се да бъде в унисон. Не беше свикнал на такива изблици на радост и се случваше понякога да не уцели, тогава смехът му звучеше пресилено и неуместно. Долавяше фалшивия си смях и млъкваше, смазан от опасението да не стане за смях. Заключваше си устата с надеждата да си възвърне обичайната сериозност и чувството си за себеуважение. Беше като цирков номер, веселият и тъжният клоун се редуваха и Жозефин, която не изпускаше от очи възбудената си дъщеря, се молеше да не остане разочарована. Прекалената й радост я тревожеше.
Тази вечер, прибирайки се от „Карет“, видяха Зое да прелита из апартамента като пеперудка, спирайки пред някое огледало да провери прическата си, да види как стои якичката, дали джинсите са точно толкова дълги, колкото трябва, после да продължи полета си, тананикайки си животът е прекрасен, животът е прекрасен и аз съм влюбена като… като птичка! Гаетан, притихнал и объркан от развоя на събитията, които всъщност бе предизвикал, се опитваше да създаде впечатление, че поема отговорността за това огромно щастие.