Тайната история

Допих виното си.

— Защо не — казах и посегнах към купата.

След обяда, когато масата беше раздигната и не си говорехме за нищо съществено, Джулиан изведнъж, неочаквано, попита дали съм забелязал нещо странно в държанието на Бъни.

— Ами, не, всъщност не — отговорих и отпих внимателно от чая.

Той ме погледна учудено.

— Не? Аз пък мисля, че се държи много странно. Вчера си говорихме с Хенри колко рязко и противоречиво е станало поведението му.

— Според мен е в лошо настроение.

Джулиан поклати глава.

— Не знам. Едмънд е толкова елементарна душа. Никога не съм си помислял, че ще се изненадам от нещо сторено или казано от него, но онзи ден проведохме много особен разговор.

— Особен? — повторих предпазливо.

— Вероятно просто е прочел нещо, което го е разтревожило. Не знам. Притеснявам се за него.

— Защо?

— Честно казано, страхувам се, че може да е на ръба на катастрофална промяна на религията си.

Бях шокиран.

— Така ли?

— Наблюдавал съм такова нещо и преди. Не мога да се сетя за друга причина, която да предизвика внезапен интерес към морала. Не искам да кажа, че Едмънд води безпътен живот, наистина, но той е едно от най-малко загрижените за морала момчета, които познавам. Силно се изненадах, когато започна много сериозно да ме разпитва на такива мъгляви теми като прегрешение и опрощение. Току-виж решил да стане свещеник. Мислиш ли, че онова момиче има нещо общо?

Имаше предвид Марион. Джулиан бе придобил навика да й приписва непряко вината за всички недостатъци на Бъни — мързела му, лошите настроения, проявите му на лош вкус.

— Може би — отговорих.

— Католичка ли е?

— Май е презвитерианка — Джулиан изпитваше учтиво, но непреклонно презрение към юдео-християнската традиция на практика във всичките й форми. Ако му го кажеха право в лицето, го отричаше и уклончиво привеждаше като пример страстта си към Данте и Джото, но всичко, което бе открито религиозно го изпълваше с езически страх. Вярвам, че Джулиан подобно на Плиний, комуто приличаше в толкова много аспекти, тайно мислеше за тази традиция като за изродил се култ, доведен до невероятни крайности.

— Презвитерианка? Наистина ли? — попита смаяно.

— Така мисля.

— Каквото и да си мислим за Римо-католическата църква, тя е достоен и могъщ враг. Бих приел подобно обръщане във вярата благосклонно. Но много ще се разочаровам, ако го загубим и стане презвитерианец.

През първата седмица на април времето се промени внезапно, стана неустоимо хубаво за сезона. Небето бе синьо, въздухът — топъл, не духаше вятър, слънцето грееше над разкаляната земя с юнско нетърпение. Фиданките по края на гората жълтееха от напъпили листа, кълвачите се кикотеха и барабаняха из гъсталаците, а аз лежах в леглото си и цяла нощ слушах ропота и клокоченето на разтопения сняг надолу по водосточните тръби.