Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
— Трябва да отидеш — казах.
— Майтапиш се, нали? Намира се в Палм Спрингс или нещо подобно, освен това те заключват и те карат да правиш аеробика. Майка ми гледа прекалено много телевизия — продължи и се загледа отново в писмото.
Телефонът зазвъня.
— По дяволите — уморено каза Франсис.
— Не го вдигай.
— Ако не го направя, ще се обади в полицията — и вдигна слушалката.
Изнизах се, оставяйки Франсис да крачи напред-назад:
— Особено? Какво искаш да кажеш с това, че звуча особено?
Запътих се към пощата, където за моя изненада открих в пощенската си кутия изискана малка бележка, в която Джулиан ме канеше на обяд на следващия ден.
При специални поводи Джулиан даваше обеди за своите студенти. Беше превъзходен готвач, а когато бил млад и живеел във Франция от попечителския си фонд, се славел и като отличен домакин. От тогава датираха познанствата с многото знаменитости в неговия живот. В своя дневник Осбърт Ситуел споменава Джулиан Мороу и „изисканите му малки fêtes“, подобни реплики откриваме в кореспонденцията на хора като Чарлс Лотън, херцогинята на Уиндзор и Гъртруд Стайн. Сирил Конъли133, на когото се носела печалната слава на гост, комуто трудно може да се угоди, споделя с Харълд Актън134, че Джулиан е най-изисканият американец, който е срещал някога — комплимент с две остриета естествено. Сара Мърфи135, която също била добра домакиня, веднъж му писала с молба да й даде рецептата си за sole veronique136. Знаех, че Джулиан често кани Хенри да вечерят à deux, но аз никога не бях получавал покана да вечерям насаме с него. Бях едновременно поласкан и леко разтревожен. Тогава всичко, което дори малко излизаше извън рамките на обичайното, ми се струваше злокобно, така че колкото и да бях доволен, не можех да не усетя, че зад поканата му се крие и друга цел освен удоволствието от компанията ми. Отнесох бележката вкъщи и започнах да я разучавам. Лековатият и уклончив стил на написаното изобщо не ми помогна да се отърся от мисълта, че зад всичко това се криеше нещо друго. Обадих се на централата и оставих съобщение да ме очаква в един на следващия ден.
— Джулиан не знае нищо за случилото се, нали? — попитах Хенри, когато останахме насаме.
— Какво? А, да — вдигна поглед от книгата си Хенри. — Разбира се, че знае.
— Знае, че сте убили онзи човек?
— Не е нужно да говориш толкова силно — отсече той и се извъртя в стола си, а после добави по-тихо: — Знаеше какво се опитваме да направим. Одобри го. На следващия ден след случката отидохме в извънградската му къща. Разказахме му какво се е случило. Беше очарован.
— Всичко ли му разказахте?
— Ами реших, че няма защо да го безпокоим излишно, ако това искаш да кажеш — отвърна Хенри, намести очилата си и се наведе над книгата си.
Разбира се, Джулиан собственоръчно бе приготвил храната. Обядвахме на голямата кръгла маса в кабинета му. Възможността да се храня с него бе ободряваща, особено след седмиците изпълнени с напрежение, тежки разговори и лоша храна в стола. Джулиан бе очарователен събеседник, а вечерите му, макар и привидно прости, притежаваха някаква императорска здравословност и разточителност, които винаги успокояваха.
Имаше агнешко печено, пресни картофи, грах с праз и копър, както и бутилка „Шато Латур“ — силно и влудяващо вкусно вино. Радвах се на апетит, какъвто не бях имал от много време. Тогава, сякаш с помощта на дискретна магия, до лакътя ми се появи четвърто ястие: гъби. Бледи и крехки, те ми бяха познати, но този път вдигаха пара в блюдото със сос от червено вино и ухаеха на кориандър.
— Откъде ги намери? — попитах.
— А, доста си наблюдателен — отвърна той със задоволство. — Прекрасни са, нали? Намират се много трудно. Хенри ми ги донесе.
Бързо отпих от виното, за да прикрия смайването си.