Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Единият от бивните му беше счупен; костта на другия бе почерняла и обгорена.
Делиан се свлече до стената.
По-добре да бях умрял в планината — помисли си той. Болката в гърдите не му позволяваше нито да говори, нито да диша. — О, Рони, защо не беше по-добър фехтовач? Защо не ми разцепи черепа още тогава?
О, господи, господи, бих дал всичко, за да умра…
Огрилото убиец в стаята беше помощник-боцманът от баржата.
— Какво е? — попита Киърандел. — Работата е зле, нали? Личи си по лицето ти.
— Зле е — потвърди Делиан.
Киърандел се обърна към своите пазачи огрета с напрегнато лице.
— Евакуирайте крилото. Искам за пет минути всички да се изнесат оттук. Съберете всички пазачи и прочистете стаите. Ако след тези пет минути тук е останал някой, той ще умре в огъня.
Едното от огретата посочи с огромния си боздуган към вратата, до която стоеше Делиан.
— Ами те? Ами Енди? Гаг ще го измъгнеш оттам?
— Няма да го измъкна — отвърна Киър. — Енди, Теса, Парк — всички остават.
Огретата се спогледаха слисано.
— Но ти газа…
— Не е нужно да разбирате — прекъсна ги Киърандел. — Просто направете каквото ви наредих.
— Всъщност ти не разбираш — промълви Делиан.
Той се оттласна от стената, изненадан, че все още може да се движи. Как бе успял да се изправи с цялата тази тежест върху раменете си? Как бе успял да проговори? Как можеше още да е жив, а сърцето му да гние в гърдите му?
— Ти не разбираш — повтори бавно и мъчително той. — Аз познавам този огрило.
— Така ли? — Киърандел примигна. — Светът е малък. Но това не променя нищо…
— Напротив. Променя всичко. Той е заразен. И за да се проявяват симптомите сега, значи има само един начин да се е заразил.
Делиан разпери ръце в пълно подчинение; с такова страдание не можеше да се бори, а още по-малко да го търпи.
— Аз съм имунизиран. Не се разболявам. Но той по някакъв начин се е заразил от мен.
Очите на Киърандел бяха огромни и пусти.
Тя бавно и вдървено вдигна безсилната си ръка към лицето си, загледана в нищото. Притисна пръсти към устните си, сякаш си припомняше докосването на устните му — сякаш се опитваше да изчисли безкрайно високата цена на една-единствена целувка.
3.
Делиан лежеше в тъмнината, свит в зародишна поза от болка. Болката го парализираше, правеше го напълно безпомощен, треперещ на студения, твърд под. Намираше се само на една крачка от дивана, на половин стая от леглото, на което можеше да легне, но единствените движения, които бяха способни да извършат крайниците му, бяха неравномерни нервни потрепвания, мъчителни конвулсии — нещо между раздираща кашлица и ридания без сълзи.
Никога не си беше представял, че в света има толкова много болка.
Въргалянето в подножието на скалата в Божиите зъби с два счупени крака беше нищо; краката му сякаш имаха в себе си някакъв прекъсвач, трансформатор, който спираше болката. Но сърцето му…
Разядено от киселина, то бе оставило димяща дупка в гърдите му, засмукваща празнота, която виеше от скръб. Тази болка ставаше все по-силна. Отдавна вече не беше непоносима; искаше му се да вие, но дупката в гърдите му бе погълнала твърде много от силата му. Не можеше дори да хлипа. Можеше само да лежи на студения под и да страда.
Беше донесъл лудост и смърт в този град.
Глупостта му — обикновената безразсъдна небрежност — беше убила Киърандел и Тъп, и прислужника ѝ Заки, и красивата проститутка с разрязаното лице, и каменаря лечител Парк, и огретата пазачи…
и…
и…
и…
Първата мисъл на Киърандел бе да запечата сградата — да спаси града, като изгори до основи „Залагащия пришълец“ със себе си и всички останали, заключени вътре. Тя знаеше какво я очаква; с всяка клетка на тялото си беше преживяла заедно с Делиан смъртта на младия фей в селото край Диамантената мина. Да загине сред писъци в огъня, да усеща вонята на собствената си горяща плът, бе много по-приятно от онова, което бе преживял младият фей.
Но дори това беше безполезно; тя бе изгубила всяка надежда да забави разпространението на инфекцията. Не можеше да спаси нищо.
„Залагащият пришълец“ беше бардак, казино, атракцион за туристи от всички краища на Империята. Инфекцията, която той бе донесъл тук, вече се беше разпръснала из града и щеше да потече из цялата Империя, по артериите на Великия Чамбайген, като отровената кръв в ранен крак.
Как можеше да е толкова сляп?