Забравената градина

— Не мога да разваля проклятието на вещицата, обаче въпреки това мога да ти помогна.

— Задължавам те да го сториш.

— Предупреждавам те, царице моя, че когато чуеш какво имам да ти предложа, може и да не ми благодариш за помощта. — Вълшебницата се привела напред и прошепнала в ухото на царицата.

Царицата изобщо не се поколебала, понеже всичко друго било за предпочитане пред това да даде детето си на вещицата.

— Трябва да бъде сторено.

Вълшебницата кимнала.

— След като моята царица желае така, ще го сторим. — Дала на царицата някаква отвара. — Давай на принцесата по три капки три последователни нощи. Всичко ще стане така, както ти обясних. Вещицата няма вече да те притеснява, защото принцесата ще открие истинската си съдба.

Царицата забързала към дома, а на сърцето й било леко за пръв път след кръщенето на дъщеря й. Успяла да надхитри вещицата и сега дъщеря и щяла да си остане при нея завинаги. Следващите три вечери тя тайно капвала по три капки от отварата в чашата с мляко на дъщеря си. На третата нощ, след като принцесата изпила млякото си, се задавила. Строполила се от стола и от красива принцеса се превърнала в прелестна птица, точно както вещицата обещала на царицата. Птицата запърхала с криле в стаята и царицата наредила на един слуга да донесе златната клетка от покоите на царя. Затворили вътре птицата, затворили златната врата и царицата въздъхнала с облекчение. Защото царят бил съобразителен — веднъж затвори ли се вратата на клетката, повече не можела да се отвори.

— Така, красавице моя — казала царицата. — Вече си в безопасност и никой никога няма да те отнеме от мен.

После царицата окачила клетката на една кука в най-високата кула на замъка.

След като принцесата била пленена в клетката, цялата светлина в царството угаснала и поданиците на земята на феите потънали във вечна зима, а реколтата и цялата плодородна земя били съсипани. Само песните на принцесата спасявали хората от отчаяние — печални и красиви песни, които излитали от прозореца на царицата и се носели над голата земя.

Времето минавало, както се очаква от него, и принцове, почерпили смелост от алчността, пристигали от шир и длъж, за да освободят пленената принцеса. Понеже се говорело, че в безплодното царство на феите имало една златна клетка, толкова безценна, че в сравнение с нея собствените им съкровища не представлявали нищичко, и една птица в нея, която пеела толкова хубаво, че от небето се сипели късчета злато. Но всички, които опитвали да отворят клетката, се строполявали мъртви още щом докоснат златните пръчки. Царицата, която денонощно седяла в своя люлеещ се стол и пазела клетката, та никой да не отмъкне ценния й трофей, посрещала смъртта на принцовете с кикот, понеже страховете и подозренията накрая я довели до лудост.

Няколко години по-късно най-малкият син на един дървосекач от далечна страна дошъл в гората и до ушите му достигнала толкова прелестна песен, че той зарязал работата си, застинал неподвижно и поглъщал жадно всяка нота. Неспособен да се овладее, младият мъж оставил секирата си и тръгнал да търси птицата, която пеела толкова печално и толкова прекрасно. Докато си проправял път през обраслата с шубраци гора, птиците и зверовете му помагали, а синът на дървосекача се стараел да им отвръща със същото, понеже бил добра душа, която общувала с цялата природа. Катерел се през трънаци, тичал през поля, изкачвал планини, нощем спял в хралупите на дърветата, хранел се само с корени и плодове и най-сетне пристигнал пред стените на замъка.