Злочестие [bg]

Да, но фактът, че не е Висша Епична, не значеше, че не е опасна. Стигнах частта от коридора, където се криеше, а после продължих към останалите и се престорих, че не знам, че тя е там. От дупката, отворена от Проф в тавана, навлизаше светлина. Аз гребнах шепа скален прах от пода и я сипах в джоба си. От по-напред се донасяха отдалечени трясъци и викове. Устоях на изкушението да включа камерата и да проверя.

— И къде си ти, Дейвид? — обади се Проф в ухото ми. — Остави другите да гинат, докато се бият с мен, а ти се криеш? Никога не бих те взел за страхливец.

От дясната страна на екрана ми Амбразурата стоеше до камъка си и чакаше с опрян в него гръб. Не изглеждаше загрижена; беше наемник и се знаеше, че дава лоялността си на всеки могъщ Епичен, който плати за нея. Вероятно Проф я бе наел само за отмъкването на мотиватора. Не би искала да има повече нищо общо с тази битка.

Твърде зле за нея.

Давай.

Скочих към камъка, където се криеше, и го забих в стената на пещерата с надеждата да я прикова на място. На средата на движението ми камъкът изчезна и се сви до камъче. Ударих земята и опитах да хвана мъничката фигурка, докато тя бягаше.

Докоснах я, но незабавно изпитах раздрусване и залитнах. Амбразурата отново беше голяма колкото мен, но се намираше на половината разстояние на тунела от мен. Защо сега той беше толкова по-голям?

Ах, проклятие, помислих си аз, смалила ме е!

С усилие се изправих на крака между камъчетата, които сега се извисяваха като канари. Малката цепнатина в пода пред мен се беше превърнала в пропаст — макар да допусках, че е дълбока само два пъти височината ми. Аз бях смален заедно с всичко, което държах.

Амбразура, също смалена, имаше преднина към сто и петдесет метра пред мен — или поне изглеждаше сто и петдесет при сегашната ми височина. Увеличената ѝ скорост ѝ позволяваше да тича бързо, но не беше истинска свръхбързина. Просто малко предимство пред някой обикновен човек.

Това значеше, че не може да надбягва куршуми или нещо подобно. Свалих Готшалка си, прицелих се и пуснах откос, като нарочно не улучих. Можех лесно да пробия мотиватора и направо да убия Коуди. Щях да опитам, ако тя не спреше, но предупредителната стрелба беше нещо уместно.

— Пипнах те, Амбразура — провикнах се аз към нея. — Дай ми мотиватора и си върви. Тази битка не те интересува, а и аз не се интересувам от теб.

Тя се спря посред коридора и ме погледна.

После се върна към нормалния си ръст.

Охооо…

Тръгна нападателно към мен. Всяка стъпка разлюляваше земята като земетръс. Изскимтях, хвърлих се в близкия процеп и се плъзнах по някакъв ръб, а Амбразурата се надвеси. Протегна надолу ръка за мен, а аз стрелях с Готшалка. Явно дори миниатюрна пушка на пълна автоматична стрелба не се отразява добре. Тя издърпа пръстите си и изруга — прозвуча като гръмотевична буря.