Злочестие [bg]

— За да унищожи града? — попита Разрушение с вирната глава. — Тя е направила още една бомба освен тези, които ми даде?

— Онези, които ти е дала? — попитах аз. — Значи… ти имаш още?

— Разбира се — спокойно отвърна той. — Ти падна, Дейвид Чарлстън.

Поклати глава, после изчезна и остави керамичното си изображение, което се разпадна и изчезна.

Отпуснах се. Тогава Разрушение изникна пред мен и положи ръка на оръжието ми. То внезапно се нажежи, аз извиках и опърлените ми пръсти изпуснаха пистолета. Епичният го изрита настрана и коленичи до мен.

— „И са седем царе, от които петима паднаха, единият стои, а другият още не е дошъл“3, прошепна той. Потръпна, когато — на разстояние — Проф сигурно се е телепортирал. После се ухили и затвори очи. Искри. Явно усещането му харесваше.

— Настъпи часът ти да умреш, а този град да бъде унищожен. Съжалявам, че не мога да ти дам повече време.

Той постави ръка на челото ми и аз усетих идващата от кожата му топлина.

— Аз ще убия Злочестие — изстрелях аз.

Разрушение отвори очи. Топлината секна.

— Какво каза?

— Злочестие — повторих аз. — Той е Епичен и стои зад всичко това. Аз мога да го убия. Ако искаш да предизвикаш Армагедон, няма ли това да бъде съвършеният начин? Да унищожиш този ужасен… хъм, ангел? Твар? Дух?

Звучеше религиозно, нали?

— Той е много далеч, малки човече — замислено произнесе Разрушение. — Никога няма да го достигнеш.

— Ти обаче можеш да се телепортираш там, нали?

— Невъзможно. Злочестие е твърде отдалечен от мен, за да изградя добър образ на местоположението му в ума си — а аз не мога да отида на място, което не съм виждал или не мога да си представя.

Как си се озовал тук тогава? Искри. Наблюдавал ли ни е някак? Това нямаше значение. С все още разтреперани ръце бръкнах в джоба си и откачих мобилния. Извадих го, обърнах го към него и му показах взетата от Регалия снимка на Злочестие.

— Ами ако имаш снимка?

Разрушение тихо зашепна с широко отворени очи.

— „И звярът, който беше и който го няма, е осмий; той е от седемте, и ще загине.“4

Премигна и ме погледна.

— Отново ме изненадваш. Ако победиш бившия си господар и ме впечатлиш по този начин, ще удовлетворя желанието ти.

Отново избухна като светкавица, но този път не се появи веднага. Простенах и се облегнах на стената, а изгорената ми ръка трепереше.

— Злочестие! Какво му е на тоя човек? — попита Мизи и плъзна резервния си пистолет в кобура му. Отне ѝ три опита — ръката ѝ трепереше твърде много. — Смятах, че сме мъртви.

— Да — потвърдих аз. — Наполовина очаквах да ме очисти заради дързостта да твърдя, че искам да убия Злочестие. Сметнах, че шансовете да е поклонник на нещото вместо да го мрази са петдесет на петдесет.