Небесносини грехове

- Хранй се, хранй се, след това ме чукай.

- Не мога да подчиня съзнанието ти, ma petite, ще има единствено болка. Поклатих глава със затворени очи, а ръцете ми се плъзгаха по кожата на ръцете и раменете му.

- Моля те, Жан-Клод, моля те, храни се от мен.

- Ако разсъждаваше трезво, нямаше да ми предложиш такова нещо. Измъкнах червената тениска от дънките си, но имах затруднения със смъкването на ремъците на презраменния кобур, сякаш не можех да си спомня как да го направя. Извиках раздразнено, без думи. Може би заради това, или защото Жан-Клос се бореше да отблъсква прекалено много неща едновременно, изведнъж усетих как Ричард се храни, как горещата плът се спускаше на големи хапки по гърлото му.

Задавих се, залитнах и паднах до ръба на ваната, като оставих горещата вода да стигне до кръста ми. Щях да повърна.

Жан-Клод ме докосна по гърба и вече не усещах Ричард.

- Не мога да предпазвам и двама ни от нашия вълк, да се боря едновременно с твоя и с моя ardeur и да се боря със собствената си жажда за кръв. Прекалено много е.

Седях на ръба на ваната, пръстите ми бяха разперени и се опитвах да запазя равновесие върху мрамора.

- Тогава не се бори с всичко. Избирай битките си.

- Коя да избера? - попитай той с тих глас.

Ardeur се надигна като нежна вълна и прогони замайването, прочиствайки ме от усещането за месо, което се спуска по гърлото ми. Не бях осъзнала, че в ardeur има някаква нежност.

Сякаш прочел мислите ми, Жан-Клод каза:

- Ако не се бориш срещу ardeur, не е толкова ужасен.

- Също както при звяра, ако го приемеш, не ти разказва играта.

Той се усмихна леко.

- Oui, ma petite.

Ardeur ме накара да се изправя на крака и вече не треперех. Бях уверена в желанието си.

Придвижих се през горещата, дълбока до бедрата, вода, дънките ми залепнаха за мен като втора кожа, а маратонките ми се плъзгаха през гъстата вода. Стоях права и го докосвах единствено с поглед. Силата на бедрата му, отпуснатата изпъкналост на слабините му, при която кожата беше малко по-тъмна, отколкото останалата, линията от черни косми, която се издигаше към пъпа, до гладките очертания на гърдите му с бледите кръгове на зърната и равната белота на белега от изгаряне с форма на кръст. Стигнах до грацията на раменете му, до очертанията на врата му и най-накрая до лицето.

Никога не бях сигурна как да гледам в него и да не бъда поразена. Ако ставаше въпрос само за тъмното величие на косата му, можех да го понеса, но очите му... очите му - възможно най-тъмното синьо, което да не е черно. Бяха най-наситеното синьо, коено съм виждала някога. Миглите му бяха толкова гъсти, че приличаха на черна дантела. Костите на лицето му бяха деликатни, дребни и прекрасно изваяни, сякаш този, който го е направил е внимавал с всяка извивка на шията му, всеки завой на брадичката му, с всяка вежда и най-накрая с устата.