Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Боя се, че не — съгласих се.
— После Джордж се оправил от парализата — продължи той. — Но не може да се каже, че е напълно здрав човек. Той се бои от височини. Не смее дори да погледне от прозореца. Когато тръгне да продава творбите си, докато слиза по стълбите, закрива очи с ръце, въпреки че аз съм до него и го придържам. Затова сега го извеждам много рядко. Не ще ни на стол да седне, ни на креват да легне. На пода се чувствува по-сигурно. И прав избягва да стои. Краката му просто се подгъват и се разплаква. Добре, че има тази наклонност към изкуството. То му помага да се отвлича, да не мисли за друго. Освен това много се моли. Аз го научих да се моли. Това помага. Сутрин отивам и си чета молитвите, а той повтаря след мен. Нощем също — когато се събужда от кошмарите и не може да заспи.
— Все още ли се напикава в леглото? — попитах.
— Понякога — отвърна замислен Учения прокурор.
Погледнах Джордж. Той плачеше беззвучно и сълзите се стичаха по гладките му плоски бузи, но челюстите не преставаха да вършат своето.
— Виж го — казах.
Учения прокурор го погледна.
— Съвсем съм изкуфял — измърмори той ядосан на себе си и заклати глава, при което по черната яка се поръсиха още няколко прашинки пърхот. — Колко глупаво от моя страна — да говоря за тези неща пред него. Съвсем съм изкуфял… остарях вече и забравям. — И като се тюхкаше, мърмореше и тръскаше ядно глава, наля супа в една паница, взе лъжица и пристъпи към Джордж. — Я виж, я виж — каза, поднасяйки към устата на Джордж лъжица супа, — виж каква хубава супа… хайде… кусни си.
Но по лицето на Джордж се стичаха сълзи и той не отвори уста. Обаче челюстите продължаваха да работят. Стиснати здраво.
Старият остави паницата на пода и като все още държеше лъжицата пред устата на Джордж, започна да го гали със свободната ръка по гърба, къткайки го като кокошка, с майчинска загриженост. После вдигна рязко глава към мен, при което очилата му едва не паднаха, и се заоплаква като майка:
— Просто не зная какво да правя с него… не ще и не ще да яде супа. И изобщо не е яшен. Виж, бонбони… шоколадови бонбони хапва. Просто не зная… — замря гласът му.
— Може би прекалено го глезиш — казах.
Той върна лъжицата в супата, която беше оставил на пода до себе си, и започна да рови в джобовете си. Накрая извади един шоколад, поразмекнат от топлината, и взе да бели залепналия станиол. Отворил уста, Джордж заследи с радостно и нетърпеливо очакване движенията на стария и сълзите му пресъхнаха. Но не протегна пълните си ръчички.
Старият отчупи парче шоколад и като гледаше Джордж право в лицето, пъхна го между очакващите устни — и вкусовите пъпки грейнаха в тъмната кухина, с уморена, сладостна, щастлива въздишка жлезите пуснаха своите сокове и по лицето на Джордж се изписа тихо, дълбоко, вътрешно блаженство като при светец.
„Добре — идеше ми да кажа на стария, — ти твърдиш, че нещата не могат да се обясняват с материята, но шоколадът е материя, а виж какво предизвика: като гледа това лице, човек би помислил, че Джордж се е причестил с тялото Христово, а не с парче шоколад. И каква е разликата между едното и другото, а?“
Но не казах това, защото наблюдавах стария, който стоеше наведен и от това очилата му бяха увиснали, сакото му беше увиснало, шкембето му беше увиснало: той държеше ново парче шоколад и къткаше нежно с щастливо изражение на лицето, да, именно щастливо, и като го гледах, изведнъж видях човека в дългата бяла стая край морето, уж същия човек, пък друг, и в ранния мрак дъждът, който бурята носи откъм морето, плющи по стъклата на прозорците, но това плющене не е страшно, то е дори приятно, защото огънят играе в камината и по прозорците, а дъждът се стича по тях и вплита сребърни нишки в черните стъкла и в пламъците, които трептят по тях, и човекът се навежда, подава нещо и казва: „Я какво е донесъл тати тази вечер… но само една хапка… — той отчупва парченце и го подава — само една хапка, защото вечерята вече е готова… а след вечеря…“