Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
Мендарк лежеше през нощта и се терзаеше — така прекарваше всяка нощ. Светът, който бе закрилял цяло хилядолетие, се срутваше около него. А той бе прекрачил отвъд предела на възможното. Вероятно щеше да запази живота си още година-две, но дори губеше желанието за това. Опита се да седне и схванатите мускули не му позволиха. Какво падение…
Задъхваше се и зовеше смъртта, но щом блъскането на сърцето му в гърдите стихна, мислите му пак се насочиха към Рулке. Също както винаги. Той срещу Рулке — средоточието на живота му. Най-великата игра.
Имаха нужда от нов Магистър с неугаснал пламък в душата. Талия беше силна, прозорлива, с изявени дарби за Тайното изкуство. Той се постара да я обучи добре. Но и липсваше най-необходимият подтик — желязната твърдост, за да е готова на всичко заради смазването на врага. Мендарк би предал и най-близкия си приятел, ако това е единственият път към победата във войната, колкото ще да го разкъсват угризенията после.
„Кого се мъча да залъжа? — каза си насмешливо. — Свършено е с мен. Поражението ще опетни името ми непоправимо. Дори Велико предание няма да измие срама.“ Все пак това го подтикна да стане от леглото, да навлече торбест халат върху съсухреното си тяло и да се затътри по коридора в търсене на Лиан. Намери и него, и Каран в библиотеката.
— Къде се запиля, летописецо? — попита го немощно. — Дни наред те издирвах.
Двамата пред него се спогледаха и Лиан изтърси:
— В Салудит! Мейгрейт ни пренесе там през портал. Мендарк се смути.
— Но защо?
— Търсехме знания как е била използвана флейтата — подсети го Каран.
— Аз вече търсих там! И то преди немалко години.
— Знам — тросна се Лиан, — И ние нищо не открихме. Онзи документ е взет, както и сведенията за него в каталога. Много умно, няма що!
Мендарк съзнаваше, че Лиан се опитва да го предизвика, и лицето му остана безизразно като стената зад него.
— Лиан, смяташ се за твърде хитър и някой ден ще си изпатиш. Всички сме били неведнъж в Салудит. А ти докъде стигна с моето сказание?
Младежът трепна. — 0, напредвам, но има още работа. Всъщност не съм започнал да пиша текста.
— Кажи ми какво си направил, аз ще преценя дали се стараеш. Лиан нервно запрехвърля книжата на бюрото си. Каран седеше сковано в креслото, сякаш се опитваше да остане невидима. Мендарк си знаеше, че тя го презира, а Лиан изобщо не се занимава със сказанието, нито пък има намерение. Окаян неблагодарник! Дългът не означаваше нищо за него.
— Накрая ще отсъдят майсторите-летописци — неприязнено напомни Лиан, — щом искаш да бъде Велико предание. Не съм готов и нито думичка няма да кажа, докато не го завърша.
Мендарк се довлече обратно в стаята си, обзет от истинска паника. Спречкването му отвори очите — вече нямаше никаква власт. Не можеше да се надява, че „Предание за Мендарк“ ще бъде написано някога.
Тръшна се в леглото. У него напираше неистов, унищожителен стремеж да заличи с един замах Преданията, за да започне всичко на чисто. Последно усилие, в което да се раздаде докрай — или ще унищожи Рулке и Фейеламор, или ще се погуби. Или ще се прослави, или ще се опозори.
Май си струваше да опита. Пулсът му се ускори от мисълта да заложи всичко. Не се бе чувствал толкова настървен от цяла вечност. И накрая, независимо дали ще успее, или ще се провали — блажената забрава…
Въртеше се, но болките в гърба се засилиха. Нямаше покой за него след Хависард. „За какво ми беше това? Защо не се предадох на смъртта още тогава?“ Помнеше точно колко е живял — 1260 години. Нищо особено за кароните или фейлемите, дори за някои аакими, но изумително за човек от коренната раса.
Първото, с което се зае, след като постигна майсторство в Тайното изкуство, бе подмладяването. Оттогава го направи още тринадесет пъти и с последните пет прекали. При всяко обновяване заклинанието принуждаваше клетките в тялото да се възпроизведат в първоначалния си вид, но грешките се натрупваха. А в трънаците под Хависард беше толкова изнурен, че нямаше да е изненада, ако се бе превърнал в насекомо или маймуна.
Прахоса луди пари за най-умелите лечители и заклинатели в Туркад, но състоянието му не се подобряваше кой знае колко.
„Предполагам, че съм най-старият човек, стъпвал някога по земята на Сантенар. А умът ми е по-жив отвсякога, не съм загубил уменията си в Тайното изкуство. Нима не съм бил надарен с тези способности, за да допринеса за добруването на света? Само аз мога да го спася от онова чудовище Рулке. Но как?“ Както и да се наместваше в леглото до сутринта, нищо не отслабваше изтезанията, на които го подлагаха костите му. Сутринта Мендарк охотно би се заклал сам, ако имаше нож наблизо.