Пътят между световете

— Ще дойде с тебе.

— Не бива — възрази Мейгрейт, но не особено убедително.

— Трябва да се махна оттук. Туркад е като затвор за мен. А и отсега нататък ще чакам непрекъснато новия опит на Рулке да ме похити.

— Така да бъде — с облекчение се съгласи Мейгрейт. — А той?

— Ама че е тъпчо! Май е по-добре да помоля някого да се грижи за него — с престорено нехайство каза Каран.

— Не забравихте ли нещо? — студено се обади Лиан от леглото. — Как ще ги убедите да ви пуснат в Салудит? И как ще намерите онова, което ще търсите там? То не е написано на днешно наречие. Всъщност изобщо няма да влезете, ако не ви придружава майстор-летописец.

— Е, ще го вземем с нас за всеки случай — уж неохотно изсумтя Каран, засмя се и го прегърна.

Седнаха на леглото да уточнят какво ще правят. Уговориха се да тръгнат преди разсъмване, а тепърва трябваше да се подготвят. Салудит бе разположен далеч на юг и по това време там цареше лют студ.

— Ще ми се и да поспя малко преди това — смънка Каран.

— Чакайте ме на покрива един час преди изгрев — заръча Мейгрейт и отиде да напълни раницата си.

През нощта заваля по-силно, Каран и Лиан виждаха локви навсякъде по покрива на твърдината. Блещукане им показа къде е Мейгрейт. По врата на Лиан вече се стичаха струйки. Искаше му се никога да не бе чувал за Салудит. Мечтаеше да е в топлото си легло с Каран или дори без нея. Главата го болеше.

Мейгрейт държеше малък и тъмен предмет, подобен на незадействан светлик. Пъхна негов точен двойник в пукнатина на покрива.

Напрегна се и изведнъж около тях се очерта клетка от бледосини огнени нишки, но те бързо избледняха.

Мейгрейт изтърва проклятие и нагласи качулката си.

— Снощи не помислих за тази спънка. Не мога да отворя портал към място, където никога не съм била.

— Аз съм пътувала до Салудит — напомни Каран.

Веднага възстанови мисловната връзка помежду им и й предаде спомените си за града. Мейгрейт се опита отново, но напразно.

— Порталите са достъпни само на определени места, например тук, но явно Салудит не е едно от тях.

— Дали пък Наси не го е избрала точно заради това… — проточи Лиан.

— А онази нейна школа в самия Салудит ли се намира?

— Не. Но трябва да е наблизо. Не съм бил там. Каран се вглъби в спомените си.

— Беше преди години. Нищо около града не е останало толкова ясно в паметта ми, че да рискувам живота и на трима ни. Почакайте… О, имаше едно място на ден-два път източно от Салудит. Толкова добре го помня. Не бях виждала креда дотогава. Пътищата бяха побелели, тревата имаше смешен жълто-зелен оттенък, а вляво от мен се виеше пътека по хълм като конус. На страната откъм пътя, малко под върха се виждаха следи от свлачище и се показваше бял камък като през прозорец. Самият връх беше затревен и на него стърчаха развалините на стражева кула.

Развиделяваше се. Каран поднови връзката и Мейгрейт се съсредоточи върху образа. Всичко беше отчетливо и подробно.

— Възприех го — рече им тя. — Хванете се за ръцете ми! Сините линии се очертаха около тях, на Лиан му се зави свят и тримата изчезнаха от покрива.