Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
Донесоха им слаба напитка, на вкус не се различаваше много от ласий, но тук я наричаха морд, и сладкиши с мед.
— Предпочитам да чуя веднага защо сте тук — подхвана Рала. — Пращат ми най-спешните вести със скийтове, но подробностите научаваме месеци по-късно. Трябва да е извънредно важно, щом сте пътували през зимата. В какво състояние е Големият северен път? При такива виелици…
Гласът й охладня и Лиан стрелна с поглед Мейгрейт.
— Не дойдохме по път — отговори тя — освен онзи, който води до портата ви. Само допреди два дни бяхме в Туркад и там валеше дъжд. Отворих портал и пренесох себе си и тях двамата на онова възвишение от креда.
Рала се вторачи в нея, без да мигне. Въздъхна слабо и раменете и се отпуснаха.
— Никога не може да се загуби, нали? Ако ще да остане скрито за хилядолетие, рано или късно пак ще го има. Чудото на порталите…
— Опитахме да се прехвърлим обратно, защото Мейгрейт си навехна коляното, но този път чудото не се случи.
— Вероятно не сте били на точното място — отбеляза Рала. — Може би и сама ще налучкам защо сте дошли, но ще ми разкажете всичко на вечеря.
След угощението, съдържащо изобилно репи, все сготвени зле, и по чаша възкисело вино, те се разотидоха по отредените им стаи. На Каран и Лиан се падна огромно легло под балдахин и подгонени от студа, те скочиха набързо в него.
Сутринта гостите бяха допуснати в архива с най-ценните книжа, сред тях и трудовете на прочутата Наси.
— Ето ги — посочи Рала към рафт с множество правоъгълни кутии от кожа.
Каран протегна ръка, но беше сгълчана на мига:
— Само летописецът може да ги докосва. Твърде крехки са от старост.
Мейгрейт и Каран чакаха в прохода между рафтовете, а Рала обясняваше на Лиан как е подредено всичко, понякога сваляше кутия и му показваше какво съдържа.
Лиан си избра една кутия, разнесе се лек дъх на камфор.
— Елате да видите! — Щом застанаха до него, продължи с пресекващ глас: — Тези записки е съчинил Шутдар, за да измами с тях Бандияр. Представете си само! Нищо друго, написано от него, не е запазено…
Каран не изпадна в чак такова страхопочитание.
— Ще ни бъдат ли от полза?
— Не ми се вярва, но разбери… Тя изпухтя шумно.
— Да… — печално рече Лиан. — Права си. Някой друг път.
Стана ясно, че книжата на Наси от времето, след като бе избягала с Шутдар, са четени много по-често от другите. Пожълтелите листове се разпукваха по краищата. Налагаше се да бъдат пипани крайно предпазливо. Така преглеждането им би отнело седмици.
— Имате и копия, разбира се — обърна се той към Рала.
— Нямаме.
— Но нали може да избухне пожар — смаяно промълви Лиан, — или зимна буря да отнесе покрива! Дори някое червейче е способно да унищожи онова, което съхранявате толкова грижовно.
— Основателката на нашето средище е пожелала личните й книжа да не бъдат преписвани. Зачитаме волята й. Ако бъдат унищожени… какво да се прави. Разполагаме с копия на всички други ценни документи.
Лиан издаде гърлен звук на недоволство. Преданията бяха по-важни от прищевките на отделния човек. Имаше намерение след завръщането си в Туркад да запише всичко, което е прочел, осланяйки се на безупречната си памет.
Зае се с работата. Рала седеше на табуретка и го наблюдаваше, Мейгрейт и Каран обикаляха наоколо.
На другия ден започнаха рано. За двете жени, които нямаха работа, всичко се точеше с тягостна мудност. Изписаните страници бяха избледнели с времето, а старинното наречие затрудняваше дори Лиан. Преглеждаше съдържанието на кутиите много усърдно.
— Това е всичко. Може ли да видя и каталога?
Рала го заведе при чекмеджетата. Лиан прочете съответните картички с описание на документи.
— Една липсва, вижда се по номерата. Жената се наведе над чекмеджето.
— Олеле… — Примигваше начесто. — Прав си.
— Какви са били книжата? — обади се Мейгрейт.
— Не знам, но би трябвало да са… — започна Рала.
— Нещо, което Наси е написала за златната флейта — горчиво я прекъсна Лиан. — Но вече го няма, картончето е извадено от каталога, няма и копие.
Архиварката мълчеше.
— Помните ли поне какво бе написано за употребата на флейтата? — попита я той, като насила потисна досадата в гласа си.
— Аз отговарям за съхранението им, не съм летописец. Моето задължение не е да познавам подробно документите, а само да ги предам на следващите поколения.
„Ех, защо Надирил не е тук! — вайкаше се Лиан. — Не те интересуват сегашните поколения, значи каква полза от тебе?!“ — Как да разбера дали не е писала за това в други книжа?