Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
Озоваха се в непрогледна тъма, вцепеняващ студ и бушуваща снежна буря. Каран стисна силно ръката на Лиан, за да не бъде повалена от вятъра.
— Къде е Мейгрейт?
— Не знам! — извика в ухото й той.
— Не мърдай, ще се опитам да извадя моя светлик.
— Не пускай ръката ми! Пръстите му напипваха само въздух.
— Каран, къде си?
Направи две крачки и се търкулна по склона. Бухна се по-надолу във висока пряспа, която беше мижаво укритие от стихията. Лиан се опитваше да си представи какво се случи. Попаднаха на стръмен склон. Значи бе възможно Каран и Мейгрейт също да са паднали наблизо. В Туркад утрото настъпваше, но толкова далеч на юг щеше да закъснее. Той се уви в наметалото си, готов да чака търпеливо. Най-сетне слънцето се издигна в небето и освети един побелял свят. Летописецът се надигна и махна качулката от главата си.
— Каран!
Снежна бабуна колкото овца се раздвижи недалеч от него.
— Ох, че студено…
— Защо пусна ръката ми? — укори я той.
— Не съм, ти ме пусна. Видя ли я някъде?
— Не.
Накрая намериха Мейгрейт сгушена зад една скала. Коляното й беше навехнато, и тя имаше цицина на главата.
— Не знам какво стана. Не бяхте до мен. Опомних се с натъртена глава, пропълзях тук и зачаках.
— Това ли е мястото?
— Ще видим, когато спре да вали — вдигна рамене Каран.
— Явно не си била тук през зимата — кисело подхвърли Лиан. — Мейгрейт, пренеси ни оттук където и да било.
— Не мога.
— Но защо?
— Нямам сили да отворя друг портал, без да се възстановя. Измъчиха се, докато опънат палатката, и се свираха в нея през целия ден. През нощта виелицата утихна, затова пък коляното на Мейгрейт беше още по-подуто и болезнено.
— Трябва да се върнем — заяви Каран.
Мейгрейт опитваше да си представи покрива на крепостта. Нищо не постигна.
— Не мога. Знам къде искам да бъдем, но не го виждам.
— Нека ти помогна — предложи Каран. Свързаха умовете си и тя предаде своята представа.
— Престани! — писна Мейгрейт.
— Какво ти е?
— Ти… си го запомнила различно от мен. Загубих образа. С всеки опит става по-лошо.
Каран и Лиан се спогледаха.
— Дълго ходене в студа ни предстои. До Туркад са около двеста левги по права линия… Ако не греша, ще пристигнем към средата на лятото. Някой има ли пари?
— Стига!
Ако не можеха да се прехвърлят през портал, бяха загазили. Разбира се, Каран нямаше пукната пара.
— Коляното не ме боли чак толкова — обади се Мейгрейт.
Времето се проясняваше и скоро видяха от височината град Салудит на около две левги западно от хълма. Горе-долу на същото разстояние, но на юг, се открояваше твърдина, може би тъкмо онази, която търсеха. Донякъде отговаряше на доста беглото описание на школата, което Лиан си спомняше.
Добраха се там по свечеряване. С железни букви над портала бе изписано „Академия Хаакаст“. Престарял пазач ги попита по каква работа идват. Лиан извади изпод палтото металния знак на майстор-летописец.
— Аз съм Лиан от Чантед. Искам да направя справки в библиотеката по въпрос, който не търпи отлагане.
Старецът удари камбанка и ги пусна през първата порта. Там бяха разпитани по-подробно, но накрая влязоха в двора през третата врата, която беше отворена. Лиан отново показа знака и започна да обяснява. Този път му задаваха въпроси, чиито отговори би трябвало да знае един майстор-летописец.
Накрая домакините останаха доволни от проверката, защото един прислужник въведе новодошлите в приемна с каменни стени и под, а високият таван беше от дебели греди. В стаята беше мразовито и до огнището. Тромаво влезе слаба жена в тога от сива коприна. Издълженото й лице бледнееше, клепачите натежаваха над очите и сигурно й пречеха да вижда.
— Името ми е Рала. Аз съм Аутанд на тази академия.
Тя разгледа знака и зададе на Лиан още два-три въпроса. Отговорите я удовлетвориха.
— Трябва да се уверим кой е дошъл — поясни тя, като че се извиняваше. — Това, което съхраняваме, е скъпоценно. Поне за нас. Все по-рядко някой идва да обогати знанията си. Зейнът Лиан! Чувала съм за тебе, разбира се, но не съм имала удоволствието да чуя твое сказание. Много години минаха от последното ми пътуване до Чантед, а следващо няма да има. Може би докато си тук…
Тя примижа насреща му и Лиан откри колко замъглени са очите й — жената беше почти сляпа. — С голяма радост ще разказвам пред вас. Ако не ме сметнете за прекалено самонадеян, готов съм да разкажа „Преданието за Наси и Шутдар“.
Рала се подсмихна.
— Него си го знаем. Някое от Великите предания или дори от по-незначителните. Толкова рядко чуваме нещо, може би ще ни върне искрицата въодушевление. Но аз се държа лошо с гости като вас…