Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя

— Защо? — учуди се за първи път Арн.

— За всяка пещ е необходимо съответното количество прясна глина и по-добре ще е тухлите да се изпичат в Браксенбулет, където тя се добива — продължи мисълта си Сесилия, сякаш въпросът за златото повече не я занимаваше. — Това обаче не се отнася за керамиката. Ако доставиш на грънчарите достатъчно глина, те ще могат да работят тук през цялата зима. Достатъчно е само тя да се поддържа влажна, като се внимава да не замръзне.

Той я погледна с неприкрито възхищение и тя му се усмихна доволна, почти ликуваща.

— Скъпа моя Сесилия — каза той, — ти наистина си не само най-хубавата и най-достойната за обич жена, която съм срещал, но и най-умната. Съвсем сигурно е, че щом ти водиш нашето счетоводство, богатството ни е гарантирано!

— Трябваше по-рано да ми повериш тази работа — каза тя и го погали по тила с престорено обиден вид.

— Вярно, трябваше да направя това още първия ден — съгласи се той. — Умът ми бе изцяло зает с това, което в края на краищата вече е направено. Ще ми простиш ли, че бях толкова глупав?

— Да, но при едно условие — каза тя със загадъчна усмивка.

— Приемам го още преди да си го казала — увери я той веднага.

— Недей да работиш повече днес — каза тя. — Ела с мен да пояздим и да се порадваме на плодовете на нашия труд. Вечерта е толкова хубава.

Без да отговори, той я хвана за ръка, отведе я в дома им и откачи от дрешника две вълнени наметки. Погледна я за момент, после отново протегна ръка и взе костюма й за езда, който сама си беше ушила.

— Сигурно няма да искаш дамско седло — предположи той. В сумрака на стаята му се стори, че тя се зачерви, когато докосна дрехите й.

Тя взе костюма за езда, бързо влезе в спалнята и затвори врата зад себе си, за да се преоблече. Докато я чакаше, той свали изцапаните си работни дрехи, изми зачервеното си потно лице на водната струя и облече синя туника. Подвоуми се за миг и после запаса меча си. Помисли си, че тя би искала да не е въоръжен, но реши, че ще е непредпазливо да отиде в гората с любимата си без меча си.

Както го бе предвидил, тя леко свъси вежди, като излезе от стаята и го видя преметнал през ръка вълнените им наметки, сякаш за да прикрие дългата черна ножница, която се подаваше под тях. Но не каза нищо.

Отидоха първо в празната конюшня. По това време на годината конете бяха на пасището. По стените висяха закачени в дълга редица седла със странни знаци по тях. Арн избра две, към които с тънки кожени ремъчки бяха привързани трензели и поводи. Той подаде наметките на Сесилия, за да метне седлата на рамо, и тръгна пред нея към оградата. Слънцето се бе вече спуснало ниско, но още хвърляше топлина като през летен ден. Лекият ветрец подобно нежна ласка галеше лицата им.

Една кобила с жребчето й бяха отделени сами в малко оградено място. Те влязоха вътре, промъквайки се между напречните пръти на оградата. Арн остави седлата на земята и повика кобилата. Тя веднага наостри уши и тръгна към него, поклащайки глава, следвана от жребчето си. Сесилия с почуда видя как любимият й потърка лице по муцуната й, говорейки й едновременно с това на някакъв непознат език.