Вестителят на бурята
- Автор: Форд Ричард
- Серия: Стийлхейвън #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вестителят на бурята». Краткое содержание книги:
Уейлиън усети как в него се надига гняв. За кого се мислеше този, че да предлага такава сделка? Нима мислеше, че ще предадат града си, народа си, за милостта на един нашественик?
Но архигосподарите все така не помръдваха и не продумваха.
Именно тяхното малодушие пред арогантността на пратеника разгневи Уейлиън. Прииска му се да излезе напред и да изкрещи на този нахалник, че Огнището няма да позволи на някакъв си чужденец да ги обижда в собствената им свещена зала.
Изведнъж някой го сграбчи за ръката така силно, че той едва не извика. Червената вещица беше не по-малко ядосана от него, но бе достатъчно мъдра да си мълчи. Пръстите ѝ се забиха в плътта му и Уейлиън реши да последва примера ѝ.
Кранок Маргил най-сетне кимна.
— Посланието ти е чуто. Върни се при елхарима и му кажи, че ще си помислим.
Масум Абаси се поклони и пак докосна челото и устните си.
— Той иска само това, велики господарю.
Отстъпи от петте амвона и тръгна към изхода, следван от Рицарите на гарвана, но остави петте кукли на пода.
Гелредида тръгна напред, като внимаваше да не стъпва близо до тях.
— Ясно е, че имате много за обсъждане — рече тя.
— Ясно е и че ти си имаш много работа — отвърна господарят Фолдс, очевидно беше притеснен от случилото се. Уейлиън нямаше представа какво означават куклите, но усещаше, че е нещо гадно.
Гелредида наклони глава и си тръгна. Той я последва през огромните бронзови врати, като хвърли плах поглед назад, преди те да се затворят след него. Ако архигосподарите имаха много за обсъждане, сигурно горяха от нетърпение да започнат. Преди вратите да се затворят и петимата изглеждаха печални — стиснали устни, те се взираха в зловещите кукли.
— Няма да говориш за това, което видя днес — каза магистрата, когато ѝ махнаха гривните и тръгнаха по огромното вито стълбище, което пронизваше цялата Кула.
— И без това нищо не разбрах.
Тя спря пред него и се обърна да го погледне. Пак го преценяваше, като че ли се чудеше дали си струва да обясни случилото се на безполезния си чирак.
— За употребата на магия се заплаща висока цена, Уейлиън. Цена, която все някой ден ще трябва да платиш, ако успееш да развиеш таланта си. Архигосподарите са изплашени старци, а Амон Туга използва този страх. Куклите са древна магия на вещерите и шаманите от северните земи. Сега всеки от ахригосподарите е белязан, прокълнат със стара магия, която ще изиска своята цена. Но Амон Туга ясно показва, че няма да заплатят нищо, ако си седят на задниците и си траят.
— Затова ли не искат да ви помогнат в залавянето на отстъпника? Защото ще има цена?
Гелредида пак се усмихна. Малък жест, но първият досега и го хвана неподготвен.
— Учиш се, Уейлиън. Може и да стане чирак от теб.
Тя се обърна и тръгна надолу по стълбата.
— Това беше всичко за днес. Мисля, че си заслужи малко почивка от компанията ми.
Друг ден Уейлиън с удоволствие би се възползвал от въпросната почивка, но трябваше да признае, че старата вещица започва да му се издига в очите. Така или иначе не беше човек, който ще пропусне свободен следобед, затова щом Гелредида тръгна към покоите си, той едва не хукна към стаята си.
Когато най-сетне стигна там, почти останал без дъх от тичането и благодарен, че не е налетял на някого от чираците, се закова внезапно. Вратата му беше открехната и вътре мъждукаше свещ.
Уейлиън плахо побутна вратата, като се зачуди какво ли го чака в стаята. Но това, което видя, надхвърляше и най-смелите му предположения.
На леглото, изтегната като за погребение, лежеше голата Герди. Косата ѝ беше разпиляна по възглавницата, а кожата ѝ изглеждаше съвсем гладка на потрепващата светлина. До нея, ухилен до ушите, стоеше Рембрам Туле.
— Та да! — извика той и посочи към Герди, сякаш я беше материализирал от нищото.
Уейлиън бързо влезе и затвори вратата, преди някой да види какво му е донесъл Брам.
— Какво става, по дяволите? — попита той с разтреперан глас, но при тези обстоятелства беше обяснимо.
— Ами донесох ти подарък, Грим — отвърна Брам. — Нали това искаше?
— Да… не… не по този начин. Какво си ѝ направил?
Брам пристъпи напред и разроши косата на Герди.