Към небето 2 към звездите

Неуспехът му го караше да се чувства така, сякаш разочарова Спенса. А това чувство не му беше никак приятно.

— Извинявам се — отвърна той. — Нищо не постигам. Може би трябва да пробваме с някой от братовчедите ми. — Той сви ръка и притисна кокалчетата до челото си, докато очите му все още бяха затворени. — Не трябваше да ѝ казвам да заминава. Трябваше да следвам правилата. Вината е моя.

Бабчето изсумтя.

— Заемай се с тестото — нареди тя. Когато той продължи да меси, тя заговори отново. — Разказвала ли съм ти приказката за Станислав, героя от почти войната?

— Почти войната ли?

— Случило се е на старата Земя — продължи бабчето и той чу как купите се докосват, докато тя подготвяше своето тесто за печене. — По време, когато две велики нации били насочили ужасните си оръжия една към друга, целият свят чакал в напрежение, страхувал се какво ще се случи, ако гигантите решат да започнат война.

— Това чувство ми е познато — отвърна Джорген. — Когато крелянските оръжия са насочени към нас.

— Така е. Е, Станислав бил обикновен офицер, който отговарял за сензорите, които трябвало да предупредят хората му, ако започне атака. Негово задължение било да докладва незабавно, ако сензорите уловят нещо.

— За да могат неговите хора да се измъкнат навреме ли? — попита Джорген.

— Не, не. Това били оръжия като тези, които използват крелянските бомбардировачи. Оръжия, които слагат край на живота. Бягство нямало; хората на Светослав знаели, че ако врагът нападне, те били обречени. Работата му била не да предотврати това, а да подаде предупреждение, за да могат да си отмъстят. По този начин и двете нации щели да бъдат унищожени, не само едната.

— Представям си, че животът му бил изпълнен с напрежение и тишина, с надежда — той се надявал, молел се — никога да не му се наложи да изпълни задълженията си. Ако го направел, тогава щял да настъпи краят за милиарди. Какъв товар.

— Какъв товар? — обади се Джорген. — Той не е бил генерал; решението не било негово. Той е бил най-обикновен телефонист. Трябвало е само да предаде информацията.

— Независимо от това — отвърна тихо бабчето — той не го направил. Дошло предупреждението. Компютърната система подала сигнал, че врагът е стрелял! Ужасният ден бил дошъл и Станислав знаел, че ако показанията са истински, всички, които някога е познавал, всички, които обича, са мъртви. Само че той бил недоверчив. „Врагът е изстрелял твърде малко ракети — разсъждавал той. — А тази нова система все още не е тествана както трябва“. Поколебал се, разтревожил се, накрая не се обадил на началниците си, за да им каже.

— Но той е нарушил заповедите си! — възкликна Джорген. — Не е изпълнил задължението си. — Той започна да меси с ожесточение, притискаше тестото в дъното на плитката купа.

— Точно така — потвърди бабчето. — Това било изпитание за волята му, тъй като компютърът отчел ново изстрелване. Този път било по-голямо, същевременно подозрително малко. Той продължил да се колебае. Знаел, че задължението му е да изпрати хората си да отмъстят. Да изпрати смърт на враговете, докато все още може. Мъжът и войникът се борели вътре в него.