Грешката на президента
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #10
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Грешката на президента». Краткое содержание книги:
Той още търпеше всичко до вчерашната вечер, докато го владееше страхът, но това, което стана тогава, внезапно нахлулата страст, събудиха в изплашеното животно човека. Искаше свобода, искаше просто да се разходи по улицата. Та нали от онази минута, когато се взриви колата с Хамик, страхът не го беше отпускал и за минута. И ето че това време дойде.
Той се събуди и сега лежеше с отворени очи. Мрачното есенно развиделяване зад прозореца идваше тягостно бавно. Но Сергей нямаше закъде да бърза. Той още усещаше топлината от тялото на Таня, вкуса от целувките й на устните си, и му беше радостно да съзнава, че това може да се повтори и днес, и утре, непременно трябваше да се повтори.
В коридора се чуха леките стъпки на Таня. Зашумя водата в банята, после се разнесоха стъпки в коридора, отвори се и се затвори вратата на кухнята. Сергей още няколко минути лежа, като се вслушваше, после се надигна и отиде в кухнята, където, както му се стори, влезе Татяна.
Тя наистина беше там. Стоеше до масата пред телефона и гледаше постепенно топящата се тъмнина зад прозореца. Започваше да просветлява.
— Таня — каза Сергей.
Тя трепна и рязко се обърна. Лицето й беше напрегнато и загрижено.
— Събуди ли се? — попита тя, като го гледаше внимателно.
— Да — отговори Сергей. — Чух как влезе в кухнята и помислих, че и на теб не ти се спи.
Лицето на Татяна се отпусна и тя пак стана красива.
— Да — каза тя, — така и не успях да заспя. Исках да разбера колко е часът. — Тя кимна към телефона. — Моят часовник беше спрял.
— А аз лежах и си мислех за нас — каза Сергей.
— И аз мислих за това — каза Татяна и се усмихна. Лицето й пак стана такова, че Сергей не успя да се сдържи, пристъпи и силно я прегърна.
— Недей, ще ни види Корила — прошепна Таня. — Не мисля, че трябва да афишираме отношенията си. Поне тук. По-добре да не повтаряме това, което се случи. И още повече да не се прегръщаме всяка минута.
— Но ако искам да те прегърна — отвърна Сергей. — Какво лошо има в това? Че един мъж се е влюбил в една жена, а тя — в него.
Татяна го слушаше с притворени очи.
— След това, което се случи — тя го погледна в очите, — някак си през цялото време не мога да се опомня. Станах някак друга. Иска ми се да направя нещо такова… Но не бива. Тук са Корина, баба Страврула. Иска ми се да въздъхна с пълни гърди. Знаеш ли — тя се притисна към Сергей, — можем да излезем на стълбището. Корина нещо казваше и аз разбрах, че не бива да излизаш на улицата. Наистина ли е толкова опасно? Криеш ли се? Страхуваш ли се от нещо?
Последният въпрос удари Саруханов сякаш с ток. Той да се страхува? Можеше ли той да покаже това пред жена, при това толкова прекрасна? По-скоро би умрял, отколкото да си признае страховете, още повече че ги имаше.
— От нищо не се страхувам — каза той, като я притисна до себе си. — Разбира се, че можем да излезем на улицата. Дори сега.
— Сега не си струва — усмихна се Татяна, — а след като разсъмне съвсем. Така обичам ранното утро…
Саруханов не разбра веднага какво стана. Отзад върху него скочиха двама. Той се обърна и удари единия, трескаво търсейки с очи Татяна. Но нея никъде я нямаше. „Добре, че се е измъкнала — помисли той. — Засада!“ — мина му втора мисъл. Той си спомни за телефона на кухненската маса. Но тази мисъл прелетя и веднага изчезна — защото в ръцете на единия от нападателите блесна нож.
Сряза го, но нямаше болка. Сергей очакваше нов удар, но той не последва, напротив — стана му по-леко да диша. Той с мъка вдигна глава и видя тичащия Турецки.
Турецки запъхтян влетя в уличката. Положението беше критично. Саруханов тихо се свличаше по мръсножълтата стена, пред него в боева стойка стоеше плещест младеж и от края на широкия му нож на асфалта капеше кръв. Младежът явно току-що беше нанесъл удар и сега сякаш размисляше дали си струва да наръга още един път Сергей за по-сигурно, или да изхвърли оръдието на престъплението и да изчезне. Вторият, който стоеше малко встрани, се обърна при звука от крачките.
— Стой!… Мамка ви!… — с цяло гърло се разкрещя Турецки, като се надяваше не толкова да отвлече наемниците, колкото да събуди някого зад тъмните прозорци. Защото всичко досега бе станало много тихо и бързо.