Грешката на президента
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #10
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Грешката на президента». Краткое содержание книги:
Тя застина за миг, после се обърна към Сергей и попита с усмивка:
— Така значи, вие предпочитате мъжете?
— Какво? — В първия момент Сергей не схвана смисъла на думите й.
— Ами седите сам в кухнята, когато всички спят, и се любувате на портрета на мъж.
— Не, това е… — замърмори Сергей, опитвайки се някак си да се оправдае и едновременно с това да не обяснява що за портрет разглежда.
— Приятел ли ви е? — пак попита Татяна, като посочи небрежно към портрета.
— Не, никога не съм го виждал. Просто… — Сергей отново се обърка. — Питат ме дали не го познавам, та се опитвам да си спомня къде съм го виждал, но най-вероятно никога не съм.
— Майната му тогава — усмихна се Татяна. — Че вече се бях разстроила, дето не ми обръщате внимание.
Тя се приближи още по-плътно към Сергей, така че той усети топлината на тялото й. Блестящите й очи го примамваха. И макар тя да не се притискаше до него, не му протягаше ръка, въобще не се докосваше, а само го гледаше с някаква загадъчна полуусмивка, той разбра, че тя го взема, решително и безвъзвратно.
— Аз… — каза той с прекъсващ глас, сякаш беше ученик, който се опитва за първи път да се целуне с вече опитна в тези неща приятелка.
— Няма нужда от думи — каза Татяна и го привлече към себе си.
Глава двадесет и пета
Човекът с червената раница
Да се намери официално регистриран в Москва човек не представлява особена трудност — всички се водят на отчет и такива издирвания дори преди, в докомпютърната епоха, отнемаха не повече от петнайсетина минути, а сега по-малко и от минута. Но ако човекът не е официално регистриран, то издирването му повече напомня търсене на игла в купа сено. И пак добре, ако е някакъв престъпен авторитет, когото мнозина познават, или свързан с някого човек, но когато това е стогодишна старица, неизвестна на никого, освен на най-близките си роднини, проблемът става още по-сложен и издирването може да отнеме ден, два, три…
Както успяха да изяснят, майката на Иван Афанасиевич Ставрула Христофориди наистина е била регистрирана някога в селището Витязев в Краснодарския край, обаче не живееше там вече от двадесет години. Според съседите тя живеела при някое от децата си, които се оказаха пет, и нито местната милиция, нито съседите знаеха точните им адреси. Ето защо измина цяло денонощие за запитвания, телефонни обаждания до други градове, проверки по картотеките и прочие, докато успяха да установят, че в Москва, освен най-големият син живее и дъщерята на Ставрула Елена Мкъртичян, омъжила се навремето за арменец. По-нататък работата тръгна по-лесно — да се открие Елена се оказа вече не толкова трудно.
Турецки седеше в кабинета си и разглеждаше пейджъра, неголямо устройство с миниатюрно екранче, на което всеки момент можеха да изникнат буквите на секретно съобщение, Турецки не се съмняваше, че адресатите имат най-пряко отношение към организирането на „черния вторник“, а следователно и към убийството, подкупа и сплашването на дейците от банковите структури. Много неща съвпадаха — същият тип експлозив, както и на „Малая Филевска“, разрешението, което бе дал тайнственият Скронц в навечерието на „черния вторник“…
Обаче сега пейджърът мълчеше — екранът му беше празен. Турецки стана и започна нетърпеливо да се разхожда по кабинета от ъгъл в ъгъл. Всеки момент той чакаше информация за бабата на Татяна Христофориди. Времето пълзеше бавно.
„Скронц“, това ми напомня нещо — мислеше Турецки.
Когато телефонът иззвъня, Турецки бързо вдигна слушалката.
— Александър Борисович — разнесе се гласът на Петя Бояркин, преминал от милицията в агенцията на Слава Грязнов. — Направо е чудо, че я намерихме. Записвате ли?
— Да, да — потвърди Турецки.
— Елена Афанасиевна Мкъртичян, вдовица, живее заедно със старата си майка и дъщеря си Корина на адрес: „Барашевска“ — 5, апартамент четиринадесет.
Турецки машинално записа адреса върху настолния календар пред себе си, избоботи в слушалката „благодаря“, остави я на мястото й, пак погледна записания адрес и подскочи от мястото си.
„Саруханов! — мина му през главата ужасяваща мисъл. — Веднага трябва да предупредя Саруханов.“
Саруханов прекара в жилището на своята далечна леля само три дни, а му се струваше, че е минала цяла вечност. Най-много от всичко го угнетяваше неизвестността — колко още ще се наложи да седи в това апартаментче, което изведнъж започна да му се струва тясно, дребно, мъничко.