Грешката на президента
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #10
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Грешката на президента». Краткое содержание книги:
Турецки влезе и жената припряно затвори вратата след него.
— Сам ли сте? — попита тя.
— Както виждате — отговори Турецки.
Жената не го покани в стаята и Саша остана в просторния коридор. Виждаше се, че тук живеят небогати, но достатъчно заможни хора. В специално вградения гардероб висяха хубави палта, кожени якета. През пролуката от недобре затворената врата се виждаха кристален полилей и скъп килим на пода.
След няколко минути жената се върна и късо каза:
— Елате.
Тя заведе Саша в голяма светла кухня, където го чакаше висок слаб мъж с тъмни очи и тънък, леко изгърбен нос. Това беше Саруханов. Всъщност от последната им среща не беше минало много време, но се виждаше, че Сергей се е променил. Ако тогава в очите му се четеше безпокойство и страх, то сега ги бяха сменили умора и някакво безразличие към собствената съдба.
— Здравейте, гражданино следовател — каза Саруханов, който също позна Турецки. — Какво, дойдохте да навестите своя подопечен ли?
— Не, Сергей Тотосович, по работа.
Турецки седна на стола, запуши и едва след това извади от джоба си старателно сгънатия лист с фоторобота на „социолога Игор“.
— Разгледайте го внимателно, познат ли ви е този човек?
Саруханов взе портрета и няколко минути съсредоточено се взираше в неживите, малко схематични черти, неизбежно присъщи на тези изкуствени портрети.
— Не, май не — каза накрая Саруханов.
В гласа му Турецки усети неувереност.
— Сигурен ли сте, че никога не сте го виждали?
— Сигурен съм, че сред моите познати е нямало такъв — отвърна Саруханов. — А дали съм го виждал или не, не мога да ви кажа. Може и да съм го виждал. Толкова хора съм срещал и така, и по работа, трудно мога да си ги спомня всичките.
— Но не можете да твърдите, че със сигурност не сте го виждали?
— Не мога.
— Знаете ли, Сергей — каза Турецки, — ще ви оставя този портрет. Може изведнъж да си спомните, че сте го виждали все пак. Вие нали нещо си спомняте май?
— По-скоро ми се струва, че нещо си припомням — усмихна се Саруханов. — Но дайте го, ще помисля. Аз имам доста добра зрителна памет, но не можеш да запомниш всички, с които си пътувал в трамвая, нали?
— Така е, и все пак…
Турецки се надигна. Той не искаше да се задържа дълго при роднините на Саруханов, това не беше безопасно, някой можеше да види, че тук идва следовател.
— И още нещо. — Турецки се усмихна. — Константин Дмитриевич ви моли да бъдете колкото се може по-внимателен. Постарайте се засега да не излизате навън.
— Аз се старая — мрачно отвърна Саруханов, — само че никак не ме свърта. Поне на двора може ли да излизам?
— Не ви съветвам. За собствената ви безопасност — каза Турецки.
Той пак излезе в коридора. За миг му се стори, че някакъв тъмен силует бързо се скри в банята, но той не му обърна внимание.
Сергей Саруханов взе портрета, който му даде Турецки. Нещо в това лице му се струваше смътно познато, но само едва-едва. Той беше съвсем сигурен, че не познава лично този човек, и все пак не можеше да твърди, че никога през живата си не го е виждал. Някъде в ъгълчетата на паметта му бяха запечатани тези черти.
Саруханов се вгледа в тъмнината зад прозореца. „Колко ли е сега? — помисли той. — Сигурно вече два часът.“ В апартамента всички спяха. Сергей усети смъртна мъка — колко време ще се наложи да проседи тук, без дори да може да излезе на улицата. Що за живот е това… Първо той се кри в Калуга при познати, където все пак милицията го намери, сега пък трябва да стои при тези съвсем далечни роднини. И колко ще се наложи да се крие така? Най-просто би било да замине за Армения. Меркулов обеща да го уреди, но засега трябваше да почака. Само че колко може да чака човек… Тази пълна неизвестност го мъчеше най-много от всичко.
Саруханов пак погледна портрета. Не, той решително не можеше да си спомни къде е виждал този човек и дали въобще го е виждал.
Внезапно отзад върху листа падна сянка. Сергей рязко се обърна. Зад гърба му седеше Татяна, внучката на баба Ставрула. Сега, с гъстата си тъмна коса, разпусната по раменете, в червено-черен копринен халат с белоснежна пяна от дантелите на нощницата на гърдите, тя приличаше на приказна фея. В нейната красота имаше нещо омагьосващо. Тя пристъпи напред и застана до масата, където лежеше портретът. Погледна Сергей, после към листа пред него. На Сергей му се стори, че очите й блеснаха.