Дясната ръка на Бога
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-35-6
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дясната ръка на Бога». Краткое содержание книги:
„Сцените на сражения ще ви оплискат с кръвта си и ще ви оставят без дъх. Завладяващ финал на епично приключение. Брилянтният завършек на трилогията «Небесен огън» и приключенията на Компанията.“ The Advertiser
Кралят на Фавония заповяда на хората си да спрат. Високо над Алениус той и най-верните му служители наблюдаваха дългата процесия, виеща се на пресекулки из долината.
— Справи се добре — обърна се Куанта към пълничкия мъж до себе си. — Пълни глупаци, да поверят командването над подобна армия на едно дете.
— Да, господарю — отвърна Рубен-рамен. — Той дори отхвърли съвета на опитните си помощници.
— Колцина смяташ, че ще изгубят? — попита кралят.
— Въпросът, милорд, е: колцина ще се завърнат?
Къдравоглавият монарх се изсмя.
— Приготви огъня, Рубен-рамен. Да видим дали магията ще проработи. Господарят ще остане много доволен от работата ни.
— Да, Ваше Величество. Може би дори ще подкрепи остатъка от плана ви?
— Остатък? Какво знаеш, стари друже?
— Зная само това, кралю, че на ваше място бих подготвял марш на запад с десетте хиляди войници в запас. Сещам се за един незащитен град, който би могъл да се превърне в прекрасен и заслужен дар от нашия нов Приятел.
Кралят отново се смя, този път дълго и гръмко.
— Рубен, понякога забравям колко си умен. Жалко, че не си със синя кръв. Ти си далеч по-полезен и достоен от посредствените въшки, ограбващи кралската кесия.
Рубен-рамен се усмихна на доволството на своя владетел, сам доволен, че е отгатнал правилно. Но вътрешно изпита гняв, докато отпушваше малката стъкленица, която бе получил при посещението си в брудуонската крепост. Спомняше си за преврата, извършен от дядото на Куанта. Синя кръв! Та онзи дъртак беше наполовина уодранианец!
Първата нощ свобода бе същинска агония за Стела. Девойката се съмняваше, че ще преживее и втора. Беше се втурнала да бяга инстинктивно, действие извън мисълта, породено от отчаянието. Първата й мисъл бе да се отправи към селото, което брудуонците бяха нападнали преди дни, надявайки се да открие храна и подслон сред останалите къщи. Носеше у себе си някаква смътна представа, че ще помогне на оцелелите — все трябваше да има такива. С помощта си тя щеше да успокои вината, измъчваща я всеки път, когато отвратителните образи проблеснеха в ума й.
През първите няколко часа очакваше да я заловят всеки миг. Когато минутите се бяха разтегнали в часове, а часовете докараха вечерта, Стела започна да се надява — и да се притеснява. Наметалото й беше тънко, обвило единствено дантелена нощница, а бе започнал да вали сняг. Все още не беше гладна. Изобилстваха ручеи, от които тя да пие, но къде щеше да се подслони?
Под един бор, така се оказа. Нощта почти се беше спуснала, когато Стела достигна тясна долчинка, приютила иглолистни дървета. Треперейки неудържимо, момичето разкопа меката почва между корените на един вечнозелен исполин и се зави, доколкото можеше, с шепи иглички. Пръстта беше студена, но девойката успя да запази топлината си, като се сви на кълбо.
Тя не можа да заспи, а лежа будна, отмерваща дългата нощ с размишления. Бе заменила парфюма за боров аромат, коприната за иглици, храната за глад. Но за пръв път от онази нощ, когато глупаво беше изоставила Компанията заради Тангин, момичето допусна слаба надежда да се прокрадне в сърцето й.
Към средата на следващия ден Лийт знаеше, че се намират в беда. През нощта снеговалежът бе забавил падането си, но точно преди разсъмване температурите паднаха рязко, докарвайки още сняг. Тогава се бе появил и вятърът, мятащ ледени късчета в лицата им. За пехотинците напредването се беше забавило до затруднена крачка, така че по обед — или поне времето, което Лийт прецени за обед — войската бе напреднала не повече от левга. Вихърът виеше, запращайки снега към тях като иглени стрели, свели света им до шестдесет хиляди мишени. Привели глави, омотани в плащовете си, вторачени в краката си, войниците бавно се придвижваха напред — но беше толкова студено… Командирите започнаха да губят връзка с хората си. Коли започнаха да затъват в снега. Конете залитаха, а ратниците проклинаха късмета си. Лозианската армия беше по-добре екипирана за подобни условия. Нейните войници спряха по обед. Макар огромните уруси да изглеждаха необезпокоявани от времето, лозианските командири знаеха на какво е способно то. Дори сред жизнерадостните фодрами веселието беше рядко срещано. А снегът продължаваше да натрупва.