Дясната ръка на Бога
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-35-6
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дясната ръка на Бога». Краткое содержание книги:
„Сцените на сражения ще ви оплискат с кръвта си и ще ви оставят без дъх. Завладяващ финал на епично приключение. Брилянтният завършек на трилогията «Небесен огън» и приключенията на Компанията.“ The Advertiser
— Сега е едва есен! — провикна се Лийт, тръсвайки рамене. — Колко дълго ще продължава това?
Кърр поклати глава. Нямаше да има полза да изтъква, че юношата е решил да загърби съвета му. Само че Фарр не се сдържа:
— Няма как да знаем. Ние не сме местни, забрави ли?
Снежната буря продължаваше да вилнее. Най-сетне да има някаква полза от Стрелата, помисли си Лийт, докато яздеше сред виелиците. Нямаше да замръзне до смърт, а с нейна помощ можеше и да вижда малко по-далеч от останалите. Можеше да запалва огньове, а няколко пъти бе разтопил и запречили пътя им преспи. Но не можеше да бъде навсякъде, а снегът вече бе натрупал педи.
Внезапно вятърът утихна, за да се нахвърли върху тях с още по-голяма сила. Снегът утрои усилията си, стоварвайки отгоре им рухваща белота. Това, което предизвикваше отегчение, бързо се превърна в нещо опасно, дори фатално. Само след минути армията бе обгърната в хаос. Някои ратници бяха достатъчно разумни да останат на място, притиснати към онези, които можеха да намерят, но други поеха слепешком по пътя — или където си представяха, че се намира той. Крясъци изразяваха объркване, после гняв, после страх… и накрая отчаяние. С все по-отслабващи гласове.
Нощта, спуснала се над Лешоядова гуша, донесе със себе си мълчание.
През втория си ден свобода Стела рискува да излезе на пътя, подгонена от глада. Брудуонската армия бе опустошила всичко, но сред отпечатъците от ботуши и изстиналите огнища девойката откри замръзнали късчета храна — парчета моркови, едри трохи, изплюто месо. След час търсене фалтанското момиче бе събрало достатъчно, за да залъже глада си. Нахрани се вървешком, поела все надолу по склона, следваща дирята опустошения обратно към сърцето на Брудуо.
След пладне заваля студен дъжд, бързо обърнал се в суграшица. Клетото момиче подгизна до кости. Стела усети как мускулите й започват да се вкочаняват, напук на усилията, на които тя ги подлагаше с вървенето. Знаеше, че трябва да изпитва страх. Освен ако не се обърнеше и не изтичаше обратно при Рушителя, тя щеше да умре. Но също така знаеше и без капчица съмнение, че хилядократно предпочита да умре тук, сама сред мраза на непозната земя, отколкото да зърне дори и още веднъж омразната носилка. Смъртта й тук щеше да бъде чиста, следствие от собствен избор, причинена от природа, по-милостива в безразличието си от злите ръце на онзи мъчител. Ако се завърнеше при брудуонците, смъртта й щеше да бъде неизбежна и далеч по-жестока. Тя още помнеше изгарянето на Червения херцог, десетките стрели, посипали се върху мъжете от безименното село, или техните останали без ръце деца. Затова Стела щеше да върви, докато не рухне.
Треперейки от студ, тя се изкачи на поредното възвишение. Отвъд него, забравена насред пътя, лежеше брудуонска войнишка раница. Девойката се стрелна към нея като паяк, опитвайки се да заповяда на коленете си да се свият. Тя е истинска, истинска е, повтаряше умът й, вкочанен по-зле и от тялото. След като посинелите й пръсти се пребориха със закопчалките, тя откри червен шарф и черно наметало с ален ръб. Офицерски плащ. Само техните наметала бяха поръбени с цвят. Значи тази раница е принадлежала на войник на херцог Рудос. Доволна от размишленията си, Стела разгърна наметалото и побърза да се увие с него. Какво друго? Чифт ботуши — прекалено големи, но лесно можеше да ги натъпче с вълна, която ще откъсне от плаща. Малко храна, както и манерка с някаква зловонна течност, която тя веднага изля. Уайра. Брат й. И двамата поробени от алкохола. Затова тя нямаше намерение да пие, без значение колко щеше да се сгрее.
Умът й бавно се съсредоточаваше. Сега вече изпитваше истинска надежда! Вече й беше далеч по-топло. С наметалото, ботушите и припасите в раницата, несъмнено щеше да успее да достигне селото. А после, някъде през пролетта например, Стела щеше да предприеме дългото пътуване обратно към Фалта и хората, които обичаше.
Оживена от тези мисли, младата жена повдигна раницата и я сложи на раменете си, намествайки ремъците с възвърнали гъвкавостта си пръсти. Нито за момент не се зачуди защо, след като всичко наоколо бе замръзнало и покрито със сняг, раницата беше суха.
Лийт неспирно продължаваше, без да е сигурен в посоката, в която се е отправил, останал съвсем сам в сърцето на бурята. Шестдесет хиляди войници, не спираше да си повтаря. Шестдесет хиляди погубени. Бе се озовал в някаква друга долина, където той беше единственият оцелял — той и слабо просветващата Стрела. Бе оставил коня си и надеждата, крачещ сред долината на отчаянието и получил последиците от онова своенравно решение, което щеше да коства толкова много животи. На моменти се препъваше в нещо проснато, само за да открие след привеждането си, че това е тялото на вкочанен от студ и смърт боец. При първата си подобна среща юношата се бе опитал да сгрее войника със стрелата си, но бе постигнал единствено димяща, подгизнала месна каша, накарала го да повърне. Боже! Боже! Къде си?! Как можа да позволиш да се случи подобно нещо?