Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Мириамел! Ела веднага!

Тя вдигна очи, сепната от боязливата настоятелност, прозвучала в гласа на Бинабик. Дребосъкът извика, без да погледне към нея, напъха се в отвора на гробницата и изчезна светкавично като къртица. Мириамел скочи, препъна се в купчината струпани клони и забърза към гробницата. Слънцето отдавна беше залязло и небето беше станало моравочервено.

„Саймън. Нещо се е случило със Саймън“.

Отне й сякаш цяла вечност да стигне до гробницата. Беше без дъх и щом се отпусна на колене, й се зави свят. Надвеси се над дупката, но не видя нищо.

— Саймън е… — извика Бинабик, — Саймън е… Не!

— Какво стана? Не те виждам!

— Куантака! — изпищя тролът. — Куантака, соса!

— Какво стана!? — разкрещя се като обезумяла Мириамел. — Какво има!

Бинабик говореше задъхано и на пресекулки.

— Вземи… факла! Въже! Соса, Куантака!

Изведнъж тролът нададе болезнен вик. Случваше се нещо ужасно и Бинабик явно имаше нужда от помощта й. Но й беше казал да вземе факла и въже, а всеки миг нейно забавяне можеше да се окаже фатален и за трола, и за Саймън.

Нещо огромно я избута встрани и я прекатури като невръстно дете. Сивкавите задни крака на Куантака изчезнаха в дупката и потънаха в сенките. Миг по-късно от дълбокото се разнесе яростното ръмжене на вълчицата. Мириамел се втурна към огъня, но спря — спомни си, че беше захвърлила вещите си близо до могилата на Престър Джон. Заоглежда се отчаяно и най-накрая ги видя.

Задъхана — ръцете й трепереха толкова силно, че й беше трудно дори да държи кремъка и огнивото, — Мириамел заудря като обезумяла, докато най-после успя да запали факлата. Грабна и втора и докато ровеше отчаяно за въже, я запали от първата.

Въжето не беше в багажа й. Тя изреди цяла серия меремундски лодкарски ругатни, докато тичаше обратно към могилата.

Намотаното въже лежеше полузаровено в изкопаната от Саймън и трола пръст. Мириамел го намота хлабаво около себе си, за да са свободни ръцете й, и се спусна в гробницата.

Вътрешността й беше странна като сън. Гърленото ръмжене на Куантака изпълваше пространството като жуженето на разгневен пчелен кошер, но се долавяше и друг шум — странно, настойчиво цвъртене. В първия момент, докато очите й свикнат с тъмнината, на потрепващата светлина на факлите тя успя да зърне само издължената широка извивка на „Морска стрела“ и провисналите греди, които стърчаха като ребра от тавана на гробницата. След малко забеляза някакво движение — развяващата се опашка и задните крака на Куантака бяха единственото, което виждаше зад корпуса на лодката. Земята около вълчицата сякаш вреше от някакви дребни силуети — плъхове?