Зимата на света [bg]

— Лени, ти си последният — каза Лойд.

— Кой е първи? — попита Лени.

— Аз, разбира се.

„Сбогом на света“, мина през ума на Лойд. „Поне ще умра в сражение с фашистите.“ Отвори широко вратата.

— Напред! — изрева той и изтича навън.

Изненадата му даде няколко секунди и той се затича свободно по улицата към църквата. Усети жарта на пладнешкото слънце по лицето си и чу трополенето на ботушите на хората зад себе си; със странно чувство на благодарност констатира — подобни усещания означават, че все още е жив. Тогава пушечният огън се разрази като буря. Продължи да тича още малко; чуваше свистенето и тупкането на куршумите, а после сякаш удари лявата си ръка в нещо и по необясним начин падна. Осъзна, че е бил ударен. Нямаше болка, но ръката му бе безчувствена и висеше безжизнена. Успя да се изтъркаля настрани, докато не се допря до стената на най-близката сграда. Изстрелите продължиха да се носят и той беше много уязвим, но няколко фута по-напред видя трупа на войник от бунтовниците, облегнат на къщата.

Изглеждаше като седнал на земята човек, облегнал гръб на стената и заспал; във врата му обаче зееше рана от куршум.

Лойд се запровира напред с неловки движения, като в дясната ръка държеше пушката, а лявата влачеше зад себе си; после се сви зад тялото и опита да се смали. Опря дулото на пушката си на рамото на мъртвеца и се прицели във високия прозорец на камбанарията. Бързо изпрати и петте изстрела от пълнителя си. Не можеше да каже улучил ли е някого. Погледна назад. За свой ужас видя улицата застлана с телата на взвода си. Неподвижният труп на Марио Ривера в червено-черната му риза приличаше на намачкано анархистко знаме. До него лежеше Джаспър Джонсън; черните му къдрици бяха подгизнали от кръв. „Да измине целия път от фабриката в Чикаго“ — помисли си Лойд — „за да загине на улица в някакво испанско градче, понеже вярва в един по-добър свят.“ Още по-зле бяха недоубитите, които стенеха и плачеха на улицата. Някъде някой викаше в агония, но Лойд не можеше да види кой и къде. Няколко от хората му все още тичаха, ала видя как още от тях паднаха, а останалите се проснаха на земята. Секунди по-късно никой не се движеше с изключение на ранените, които се въртяха от болка. „Каква касапница“ — каза си той — и в гърлото му се надигнаха гняв и мъка. Къде бяха останалите поделения? Само техният взвод ли е участвал в атаката? Може би останалите настъпваха по успоредните улици, водещи към площада. Един пристъп обаче налагаше числено превъзходство. Лойд и неговите тридесет и пет души явно бяха твърде малко. Защитниците успяха да убият и ранят почти всичките; оцелелите от взвода бяха принудени да се прикрият. Долови погледа на Лени, който надзърташе иззад мъртвия кон. Поне той беше жив. Лени вдигна пушката си и направи безпомощен жест със значението „нямам патрони“. И Лойд ги беше изхабил. На следващата минута стрелбата от улицата затихна — и останалите свършиха патроните си. Това бе и краят на атаката срещу църквата, една така и така невъзможна операция. Без боеприпаси щеше да е безсмислено самоубийство. Огънят от църквата отслабна, след като уцелиха по-лесните мишени, но продължиха от време на време да стрелят по хората, които се бяха прикрили. Лойд разбра, че е възможно всичките му хора да бъдат избити. Трябваше да се оттеглят.