Зимата на света [bg]

Маркес сви рамене.

— Докладвам тази работа на Бобров — каза Лойд.

Полковник Бобров беше вън от хамбара, седнал на стол зад маса — взети от някоя селска къща. Лицето му бе почервеняло от слънчевите лъчи. Говореше с Володя Пешков. Лойд се насочи право към тях. — Щурмувахме църквата, но не получихме подкрепа — обясни той. — И свършихме амунициите, понеже Маркес отказа да ни даде!

Бобров изгледа Лойд студено.

— Какво правите тук? — попита той.

Лойд беше озадачен. Очакваше Бобров да го поздрави за смелото нападение и поне да изрази съчувствие заради липсата на подкрепа. — Съобщих Ви — каза той. — Нямахме подкрепа. Не е възможно да се превземе укрепена сграда с един взвод. Дадохме всичко от себе си, но ни избиха. Загубих тридесет и един от своите тридесет и шест души.

Посочи четиримата, които бяха с него.

— Това е остатъкът от моя взвод!

— Кой Ви нареди да отстъпвате?

Лойд се бореше със световъртежа. Чувстваше, че всеки миг ще рухне, но трябваше да разкаже на Бобров колко храбро се бяха сражавали хората му. — Върнахме се за нови заповеди. Какво друго можехме да направим?

— Трябваше да се сражавате до последния човек.

— С какво да се сражаваме? Нямахме куршуми!

— Тишина! — извика Бобров. — Мирно!

Всички автоматично застанаха мирно — Лойд, Лени, Дейв, Мъгси и Джо, строени в редица. Лойд се страхуваше, че ще припадне.

— Кръгом!

Обърнаха се гърбом. Лойд се запита — а сега какво?

— Ранените, крачка напред.

Лойд и Лени пристъпиха.

Бобров произнесе:

— Ранените, които могат да ходят, ще охраняват военнопленници. Лойд смътно си представи, че вероятно ще пази военнопленници на някой влак до Барселона. Олюляваше се. „Сега не мога да пазя и стадо овце“, помисли си той.

Бобров продължи:

— Отстъплението пред неприятелския огън без заповед е дезертьорство. Лойд се обърна и погледна Бобров. За свое смайване и ужас видя как полковникът вади револвера от закопчания си кобур. После пристъпи, за да бъде непосредствено зад тримата мъже, застанали „мирно“.

— И тримата сте виновни и осъдени на смърт.

После вдигна пистолета си, докато цевта не се доближи на три инча от тила на Дейв.

И стреля.

Чу се гръм. В главата на Дейв се появи дупка от куршум, а от челото му потекоха кръв и мозък.

Лойд не можеше да повярва на очите си.

Мъгси започна да се обръща с отворена уста, за да извика; Бобров обаче беше по-бърз. Той премести дулото до врата на Мъгси и стреля отново. Куршумът влезе зад дясното му ухо и излезе през лявото му око; той също падна.

Най-после гласът на Лойд се върна и той извика:

— Не!

Джо Илай се обърна с вик на гняв и изненада и протегна ръце, за да сграбчи Бобров. Оръжието прогърмя отново и Джо получи куршум в гърлото. От врата му като фонтан рукна кръв, опръска червеноармейската униформа на Бобров, полковникът изруга и отскочи крачка назад. Джо падна на земята, но не умря веднага. Лойд безпомощно гледаше как кръвта изтича от каротидната артерия на Джо в изсъхналата испанска земя. Джо явно опитваше да каже нещо, но не излязоха думи; очите му се затвориха и той утихна. — За страхливците няма милост — заключи Бобров и се отдалечи. Лойд погледна Дейв, легнал на земята — слабичък, немит, смел като лъв, само на шестнадесет години и мъртъв. Убит не от фашистите, а от някакъв глупав и брутален съветски офицер. „Каква загуба“, помисли си Лойд и се просълзи.