![Открадни си свят [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/1/3/otkradni-si-svyat-bg-download.jpg)
Открадни си свят [bg]
- Автор: Гринлэнд Колин
- Серия: Изобилие [bg] #2
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-133-3
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Открадни си свят [bg]». Краткое содержание книги:
Кocмичecкият кaпитaн Тaбитa Джут e гeрoят нa Cлънчeвaтa cиcтeмa. Тя e пoбeдитeлкaтa нa Кaпeлaнcкитe гocпoдaри и ocвoбoдитeлкa нa гигaнтcкия извънзeмeн кocмичecки кoрaб „Изoбилиe“.
Нo триумфът нa Тaбитa Джут e крaткoтрaeн. Избуxвaт нeoбяcними прoяви нa нacилиe, нaзрявa вceoбщ бунт, зaпoчвaт дa изчeзвaт xoрa. И кoя e тъмнoкocaтa caбoтьoркa c дългo чeрнo пaлтo?
— О, не, Томи! — развикаха се децата. — Ехей, той също иска да драска!
Заобиколиха поредната плавна извивка на стената и си проправиха път през плътно прораснали лиани. След това се разнесоха объркани възгласи.
— Мътните го взели — провикна се капитан Гилеспи.
— Как се озовахме пак тук? — попита Джоан.
Професорът и неговите картографи подхванаха трескаво обсъждане, като клатеха глави и подвикваха да им осигурят още светлина.
— Трябва да са два — мърмореха ловците. — Няма друг начин.
Истината беше, че пак се бяха озовали при кадилака. През изминалите няколко дни, откакто бяха напуснали това място, древната машина бе овехтяла още повече. И четирите гуми бяха спаднали. Издължените стопове бяха строшени, крушките бяха извадени, а от гнездата им стърчаха оголени кабели. Бронята беше хлътнала, а боята — надраскана. Лойд свали раницата и коленичи до колата, сякаш да отдаде последна почит на поруганата й красота.
— Всичко е ръжда… — произнесе философски той.
Преподобният Арчибалд също коленичи, готов да се възползва от всяка възможност за своите религиозни цели, докато Бет вече включваше камерата.
— Дженива Маккан, Девети канал… точно на това място, известно като „Ъгъла на кадилака“…
— „Завоя на кадилака.“ — поправи я един от ловците.
Тя стисна зъби.
— Да, благодаря ви, „Завоя на кадилака“, съгласна съм. Втори дубъл — добави тя.
Само Инк не обръщаше никакво внимание на разнебитената кола. Тя продължи да се спуска надолу по склона, игнорирайки предложенията за помощ.
— Къде всъщност отиваме? — попита Лойд, докато си слагаше чевръсто раницата. — Не беше ли това? Големият приятел? Нали това беше?…
Още по-нататък подът на тунела започна да се издига. Той се разшири постепенно, превръщайки се в гигантска стълба. Всяко едно от стъпалата беше дълго десет метра и високо един. Наложи се да носят Инк нагоре.
Изпратиха ловците напред, но единственото същество, което срещнаха, бе котаракът на Инк, който седеше по средата на стълбата и ги чакаше търпеливо. Тук вече беше съвсем тъмно, а когато осветиха с прожектори двете страни, откриха сложни барокови структури, колонни изригвания от матрицата, които се губеха нагоре в тъмнината. За разлика от сталагмитите, които бяха срещнали по-рано, тези образувания сякаш бяха създадени и оформени преднамерено, като израз на неясни представи за божественото при фраските. Докато ги разглеждаше, Джоан изпръхтя отвратено.
— Алилуя! — провикна се преподобният Арчибалд.
— Сушени лайна! — бе коментарът на Лойд. — Я вижте онова там! Има си личице! — Той сръга Джоан, преструвайки се, че се гърчи пред изгарящия поглед на статуята. — Право в нас гледа!
Забръмчаха камери. Дженива се изправи до една от колоните.
— Абстрактни или символични, тези гигантски примитивни тотеми…
— Питки — изгрухтя Инк. Ловците се закискаха.
— … достигащи на височина пет метра и повече…
Инк се завъртя нетърпеливо и махна с ръка.
— Хайде, размърдайте се.
Трийсет и трите стъпала отвеждаха при един отвор в стената, зад който имаше площадка — достатъчно просторна, за да се поберат половин дузина души. Под тях се разливаше широка долина. Беше пълна с нещо, което приличаше на грамадни купчини от блестяща, кафеникава кал, покрита с полупрозрачна ципа. От мястото, където се намираха, беше трудно да се преценят размерите на отделните купчини, докато накрая не си дадоха сметка, че червените метални кутии, подредени върху могилата в средата, са някакви масивни и мощни машини, свързани с кабели и безкрайни ремъци, а дребните червени пръчици, които се движеха целенасочено, са хора облечени в алени униформи.
— Ето го… Големия приятел… — промърмори задъхано техният водач.
Могилата дишаше.
— О, Господи Боже мой…
Ловците и естествениците се бяха втрещили.
— Я подай — капитан Гилеспи протегна ръка и задърпа един от ловците да й услужи с бинокъла си.
Машините бяха екскаватори. Те разкопаваха могилата. Пробиваха тунели в нея и излизаха, натоварени с парчета капеща, мокра плът, която закачваха на бавно въртящите се куки. Роботи с осанка и поведение на бригадири следяха отблизо работата на мургавите мъже, които разравяха останките и товареха овалните бръмчащи камиони с разнокалибрени и неравно накълцани късове. И всичко беше червено, червено, червено.