Изтръгнати от корен [bg]

— Е — каза тя, когато свърших, — признавам, че двамата със Саркан сте постигнали нещо. Не сте пълни глупаци. — Тя все още държеше камата в ръка и почука с върха й по каменния ръб на масата. Чу се звук като от малка камбана. — Това не означава, че си е заслужавало да спасите кралицата. След двайсет години скитане из сенките, които сте видели, какво очаквахте да е останало от нея?

— Нищо. Саркан нищо не очакваше. Но аз трябваше да…

— Защото Марек те заплаши, че иначе ще убие приятелката ти — довърши тя вместо мен. — Проклет да бъде.

Не се чувствах длъжна на Марек за каквото и да било, но не се стърпях и искрено възразих:

— Ако беше моята майка, и аз щях да бъда готова на всичко.

— И щеше да се държиш като дете, не като принц. И той, и Соля. — Тя се обърна към Бало. — Трябваше да се досетим, още когато предложиха да отидат за момичето, което Саркан е извел от Леса. — После пак ме изгледа мрачно. — Аз бях твърде заета да се тревожа, че Лесът най-после се е добрал до Саркан. Исках само да я убием бързо и да доведем Саркан тук, за да го държим под око. И все още не съм убедена, че така няма да бъде най-добре.

— Каша не е заразена! Нито пък кралицата.

— Това не означава, че не могат да бъдат привлечени да служат на Леса.

— Не можете да ги убиете, само защото може да се случи нещо страшно, за което дори няма да са виновни!

— Не мога да не се съглася с нея, Алоша — обади се Бало. — След като реликвите доказаха, че са чисти…

— Естествено, че можем, ако това ще спаси кралството от Леса — прекъсна ни безмилостно Алоша. — Това не означава, че искам да го направим, а още по-малко — добави тя към мен, — да те подтикна да направиш нещо глупаво. Започвам да разбирам защо Саркан ти дава толкова свобода.

Тя почука отново с острието по масата и с внезапна решителност произнесе:

— Гидна.

Премигнах срещу нея. Чувала бях за Гидна, разбира се: пристанищен град на брега на океана, далеч на север, от който си доставяхме китова мас и зелено вълнено сукно; оттам беше и съпругата на кронпринца.

— Достатъчно далеч е от Леса, а океанът е неподатлив на покварата — продължи тя. — Ако кралят прати и двете там, може и да се получи. Графът има една вещица, Бялата чучулига. Заключете ги под неин надзор и след десет години — или ако успеем да изгорим целия дяволски Лес — ще може да престанем да се тревожим толкова.

Бало вече кимаше. Но… десет години! Искаше ми се да изкрещя, да се противопоставя. Отново ми отнемаха Каша. Само стогодишен човек можеше с такава лекота да захвърли десет години. Но се поколебах. Алоша не беше глупава и виждах, че е права да бъде предпазлива. Погледнах заразената книга на масата. Лесът залагаше капан след капан. Беше пратил химера в Жълтите блата и бели вълци в Дверник, само и само да хване Змея. Беше заловил Каша, за да ме накара да вляза. А когато намерих начин да я отскубна от хватката му, се опита чрез нея да зарази и двама ни със Змея; когато и това не се получи, я остави да живее, за да ни примами отново в лапите си. Бяхме се измъкнали и от този капан, но ако имаше и друг? Ако Лесът успееше отново да превърне победата ни в поражение?