Изтръгнати от корен [bg]

— Да не мислите, че всички сме заразени? — ужасих се аз. Може би тя беше готова да изгори цялата долина заедно с хората вътре, стига да й се получеше възможност.

— Не заразени. Примамени. Кажи ми, къде отива реката?

— Спиндъл ли?

— Да. Реките се вливат в морета, езера или блата, не в гори. А тази къде отива? Всяка година се пълни от снеговете на хиляда планини. Тя не потъва току-тъй в земята. Мисли — добави жлъчно тя, — вместо сляпо да искаш. Дълбоко във вашата долина има някаква сила, нещо особено, различно от смъртната магия, което привлича хората там и им дава корени. И не само на хората. Каквото и да е това, което живее в Леса и разнася покварата, то се е заселило там и пие от тази сила като от чаша. Убило е хората от кулата, а после е заспало за хиляда години, защото никой не е бил толкова глупав, че да го обезпокои. После дойдохме ние заедно с армиите, брадвите и магията си и си мислим, че този път можем да победим. — Тя поклати глава. — Достатъчно лошо е, че изобщо отидохме там. Още по-лошо бе, че продължихме да упорстваме, да сечем дървета и отново не разбудихме Леса. Кой знае къде ще свърши всичко? Зарадвах се, когато Саркан отиде там, за да го възпира, но сега той се държи като глупак.

— Саркан не е глупак — сопнах се аз, — аз също.

Бях гневна, но и уплашена; думите й ми звучаха вярно. Усещах липсата на дома си болезнено, като глад и празнота в себе си. Липсваше ми всеки ден, откакто бяхме напуснали долината на път за планините. Корени… да. Те стигаха толкова дълбоко в сърцето ми, колкото би могла да проникне една поквара. Замислих се за Мария Олшанкина, за Яга — моите сестри в странната магия, която никой друг като че ли не проумяваше; и изведнъж разбрах защо Змеят взима момичета от долината. Знаех защо ги отвежда, а те след десет години си тръгват.

Ние принадлежахме на тази долина. Раждахме се в нея в семейства, които са пуснали толкова дълбоки корени, че не я напускат, дори когато знаят, че дъщеря им може да бъде отведена. Израствахме в долината и пиехме от силата, която хранеше и Леса. Спомних си картината — онази странна картина в стаята ми, на която се виждаше сребристата Спиндъл и всичките, й притоци, и особената й притегателна сила, която ме накара инстинктивно да я покрия. Ние бяхме канал. Той ни използваше, за да стигне до силата на долината, и държеше момичетата в кулата си, докато корените им не пресъхнат и каналът не се затвори. А след това те вече не изпитваха силната връзка с долината. Можеха да я напуснат и го правеха — махаха се от Леса, както би сторил всеки разумен човек.

Копнеех да говоря със Саркан повече от всякога; да му крещя, да го разтърся за кльощавите рамена. Вместо това закрещях на Алоша: