Драконите на сломеното слънце [bg]

— Ако изобщо те е грижа за твоя или моя живот, кендере — прошепна ожесточено Джерард, — нито говори, нито прави каквото и да било!

Драконесата се насочи директно към тях, като въртеше глава ту на едната, ту на другата страна, за да ги огледа по-добре. Драконовият страх не закъсня да ги връхлети, като, подобно на чудовищната й сянка, затъмни слънцето и им открадна разсъдъка и надеждата, и всякакво желание за съпротива. Понито разтърси грива и изцвили жаловито. Черният кон също зарови с копита, след което започна да хвърля ритници във всички посоки. Джерард увисна на гърба на полудялото животно, неспособен да го успокои, сам жертва на неизказания му ужас. Тасълхоф се взираше нагоре с широко отворена уста. Усещаше как през цялото му тяло преминава особено неприятно чувство — чувство, което караше стомаха му да се свива, по гърба му да лазят тръпки, колената му да омекват, а дланите на ръцете му да се изпотяват. И макар скоро всичко това да отмина, не можеше да се каже, че му се е понравило. Оставяше те нещастен и по някакъв начин се запомняше, като особено неприятна настинка.

Берил ги обиколи два пъти и след като не видя нищо по-интересно от един мрачен рицар — неин съюзник, повел след себе си кендер-арестант, ги остави на мира, като размахваше криле мързеливо обратно към леговището си, без да изпуска нищо от острия си взор.

Джерард се спусна сковано от седлото. Остана така, опрял чело в разтрепераното, задъхано животно. Беше извънредно пребледнял и се потеше, а тялото му тръпнеше от преживяния ужас. На няколко пъти отваря и затваря уста, сякаш се опитваше да не повърне, но успя да дойде на себе си. Накрая дишането му най-сетне се успокои поне донякъде.

— Посрамих се — рече след няколко секунди. — Не подозирах, че съм способен да изпитам подобен страх.

— Аз пък не се изплаших — обяви високо Тас, а гласът му съвсем несъзнателно притрепери, както и самият той. — Дори за миг.

— Ако имаше поне малко здрав разсъдък, щеше да се изплашиш — отбеляза намусено рицарят.

— Просто и друг път съм виждал дракони и макар да признавам, че този беше…

Попаднал под гибелния поглед на Джерард, Тас замълча, колкото да обмисли изказването си.

— Наистина… внушителен — кресна кендерът, в случай, че някой от шпионите на дракона подслушваше. — Внушителен — прошепна на рицаря. — Това е нещо като комплимент, нали?

Рицарят не му отговори. Вече се бе успокоил напълно, така че отново улови юздите на понито и се качи на коня. Не го пришпори веднага. Вместо това прекара известно време, застанал в средата на пътя, загледан в западна посока.

— Никога не бях виждал някой от великите дракони — проговори тихо. — Не предполагах, че е толкова зле.

Постоя неподвижен още няколко мига, след което — със стиснати зъби и пребледняло лице, подкара коня напред.

Тасълхоф го последва, главно понеже не можеше да стори нищо друго, освен да го последва, заради юздите на понито и всичко останало.