Драконите на изгубената звезда [bg]

Децата трябваше да тръгнат първи. В тях беше надеждата за оцеляването на рода, така че бяха длъжни да ги защитят. Онези, които се грижеха за тях, било то майки, бащи, баби и дядовци, лели, чичовци, братовчеди, трябваше да ги придружат. В същото време здравите и силните, способните да носят оръжие и обучените в делото на войната, бяха помолени да останат и да се сражават в защитата на Квалиност.

Не беше обещал на елфите, че ще успеят да избягат в безопасност, понеже такава нямаше да намерят. Не желаеше да лъже народа си, в опит да му създаде фалшиво усещане за сигурност. Твърде дълго елфите от Квалинести се бяха спотайвали, сгушени под одеялото на удобните лъжи. Така че просто бе изрекъл истината, а те я бяха приели.

В онзи момент изпита гордост от тях. Тогава, както и по-късно, в последвалите тъжни мигове. Съпруг и съпруга се разделяха. Единият тръгваше с децата, другият оставаше. Оставащите целуваха децата с обич, притискаха ги силно и ги наставляваха да бъдат послушни. Гилтас не бе излъгал своя народ. Родителите също не лъжеха децата си. Защитниците не обещаваха никому, че отново ще се срещнат. Но заклинаха своите обични в едно: да помнят. Винаги да помнят.

По даден знак от младия крал, елфите, намерили убежище сред сенките на дърветата и под гъстите им клони, се плъзнаха незабележимо изпод тях и забързаха към него. Гората беше потънала в мълчание при приближаването на дракона — животните и птиците не издаваха и звук. Всяка животинка се присвиваше изплашено, докато Берил не от мина. С отминаването на дракона гората отново се събуждаше. Едни от елфите носеха децата на ръце, а други подкрепяха немощните. Всички заедно забързаха, като се хлъзгаха и падаха по стръмния склон на клисурата. Входът към тунела се намираше в най-ниската й част, скрит под сведените клони на дърветата.

— Побързайте! — каза Гилтас, като едновременно с това внимаваше за появата на дракона. — Бързо!

Елфите минаха край него и започнаха да влизат в прохода за надолу, където джуджетата ги посрещаха и им сочеха правилната посока, в която да поемат. Едно от джуджетата, което ръкомахаше оживено и повтаряше на елфически „Ляво, ляво, дръжте се вляво, внимавайте за онази локва“, беше самият Тарн Гръмогранит, кралят на джуджетата. Беше облечен като обикновен работник. Брадата му бе прашна, а обувките — покрити с кал и натрошен камънак. Бежанците дори не подозираха за благородния му произход.