Зовът на барабана [bg]

Малката спалня беше малко по-голяма от ковчег, в какъвто се бе превърнала. Нямаше прозорци, само пукнатини между дъските, които пропускаха смътна светлина. Беше горещо и влажно като в тропически парник и въздухът бе натежал от сладникавата миризма на смърт. Усетих как потта се спуска по тялото ми, гъделичка ме като крачета на мухи, и се опитах да дишам само през устата.

Тя не беше едра; тялото ѝ бе малка купчинка под одеялото, с което я бяхме покрили през нощта. Главата ѝ изглеждаше голяма в сравнение със свитото тяло, като фигурка от клечки, с кръгла глава и крайници от клечки за зъби.

Джейми пропъди няколко мухи, които се бяха издули твърде много, за да отлетят, и дръпна одеялото. То, като всичко друго, беше покрито със засъхнали петна и окървавено в долната част. Човешкото тяло, съдържа към четири и половина литра кръв, но тя изглежда много повече, когато е разлята.

Бях зърнала за миг лицето ѝ през нощта, мъртвите черти сияеха неестествено на светлината от боровата факла, която Джейми държеше над нея. Тя лежеше безжизнена и влажна като гъба, безизразните черти се виждаха под мрежа от фина кафява коса. Беше невъзможно да се прецени възрастта ѝ, личеше само, че е млада. Не можеше да се разбере и дали е била хубава; нямаше красиви черти, но може би оживлението по кръглите бузи и искрите в дълбоко поставените очи са били привлекателни за мъжете. Явно поне за един мъж е била достатъчно хубава.

Мъжете мърмореха, наведени над неподвижното тяло. Господин Кембъл се обърна към мен, смръщен под официалната перука.

— Абсолютно ли сте сигурна за причината за смъртта, госпожо Фрейзър?

— Да. — Като се опитвах да не вдишвам задушния въздух, аз вдигнах края на одеялото и разкрих краката на трупа. Те бяха леко посинели и започваха да се подуват.

— Дръпнах полите ѝ надолу, но всичко друго е както си беше — обясних и отново я дръпнах нагоре.

Мускулите на корема ми се стегнаха автоматично, когато я докоснах. Бях виждала мъртъвци и това тяло далеч не беше най-ужасната гледка, но заради горещия климат и затвореното пространство не беше изстинало много; плътта на бедрата ѝ бе топла като моята, но неприятно отпусната.

Бях го оставила където го намерихме, на леглото между краката ѝ. Кухненски шиш, дълъг повече от фут. Беше покрит със засъхнала кръв, но се виждаше ясно.

— Ами… аз… не открих рана по тялото — казах възможно най-деликатно.

— Да, разбирам. — Господин Кембъл вече не беше така смръщен. — Е, поне нямаме случай на предумишлено убийство.

Отворих уста да отговоря, но видях предупредителния поглед на Джейми. Без да го забележи, Кембъл продължи:

— Но остава въпросът дали бедната жена си го е причинила сама, или е получила чужда помощ. Какво мислите, госпожо Фрейзър?

Джейми присви очи към мен над рамото на Кембъл, но нямаше нужда от това предупреждение; бяхме обсъдили въпроса предишната нощ и стигнахме до заключения, както и до извода, че не бива да ги споделяме с представителите на властта и реда в Крос Крийк; още не. Аз сбърчих леко нос, уж заради миризмата, за да прикрия издайническата промяна в изражението си. Не ме биваше да лъжа.