Колелото на Осхайм [bg]

— Това място може да изтощи всекиго — казва той.

— Съжалявам. — Прекалено съм уморен, за да обяснявам, но съжалявам за всичко. Съжалявам, че е трябвало да ме издърпа през онази врата, преди да успея да спазя обещанието си, съжалявам, че оставям Снори сам в Ада, съжалявам за семейството му, съжалявам, че не мога да повярвам в неговата мисия, съжалявам, задето знам, че ще се провали. — Съжалявам за…

— Знам — казва той и ме хваща, преди да падна отново. — Никой човек, който върви през Ада заради приятел, няма за какво да се извинява.

— Аз… — Някакъв звук в далечината ми спестява повече глупости; първо е тих, после изчезва. — Какво е това?

— Аз също го чух.

След като толкова дълго не съм чувал нищо освен вятъра, този странен звук изглежда изпълнен с предзнаменование.

Ето че се разнася отново, мъничко по-силно.

„Джалан“.

Този път гласът е по-силен от въображението ми. Глас, изричащ моето име, или поне звуците му, превръщайки го в нещо непознато.

— Да бягаме ли? — Откривам, че ми е останала повече енергия, отколкото съм си мислил. Не достатъчно, за да бягам — това го казва страхът ми, — но достатъчно, за да се влача с прилична скорост.

— Да продължаваме. — Снори повежда.

— Но какво е това?

— А ти какво мислиш, че е? — пита той.

„Джалан“. Звучи почти както мама произнасяше името ми. Както едно дете може да се мъчи да възпроизведе двете срички. Не искам да го изрека на глас, сякаш ако назова страха си, мога да го направя реален, но някак си знам какво идва, какво ни търси. В Ада с неговата странна липса на посоки всичките ти страхове ще те намерят много скоро. Това е сестра ми и личът, който се е прикрепил към нея, за да поквари душата ѝ. Ако те ме убият, смъртта ми ще пробие дупка, през която да излязат в света на живите. Неродената кралица, ездачът и яздената, родена в мъртва плът толкова години след зачеването си. Целият потенциал на сестра ми ще бъде пуснат в света в ръцете на един лич… За да съм честен, всичко това останалото е само глазурата на крайно несмилаема торта — на мен престава да ми пука след частта с убиването ми тук.

— Това светлина ли е? — Посочвам.

— Да. — Снори потвърждава, че не халюцинирам от чист ужас.

„ДЖАЛАН!“ Воят се разнася зад нас, далечен, но в никакъв случай не достатъчно далечен. „ДЖАЛАН!“

Оказва се, че все пак мога да бягам.

Снори тича до мен и светлината мъчително бавно се разделя от една на много, които очертават покрива и опорните колони на висока сграда, цялата издялана от бял камък, точно както сме си я описвали един на друг.

Души се тълпят в мрака около съдилището. От време на време някоя нова душа изтичва надолу по стълбите, прозрачен спомен за мъж или жена, без да остава в една форма, а местейки се през спомените за живота си, най-вече моменти на ужас. Никоя от тях не се задържа там, където пада сиянието, а тичат, докато мракът ги погълне, сякаш светлината на съдиите ги изгаря. Отдалечават се и от нас със Снори. Може би е болезнено да гледаш живота, който все още ни изпълва, с очи, в които вече не е останал живот.