Колелото на Осхайм [bg]

— Аран Вейл.

— Какво? — Иска ми се да вървя, но спирам.

— Помниш ли Аран Вейл? — пита той.

— Ъъъ… — Би трябвало да бягам, но храбростта на Снори не ми позволява. Образът ми в неговите очи ме приковава тук. Би трябвало да търча с всички сили към сградата — а вместо това оставам и се опитвам да му отговоря. Аран Вейл? През ума ми прелитат имена, лица и места, десетки, хиляди, всички те срещнати по време на дългото ни пътуване. — Може би… някоя долина в Роун? До онзи малък град с една църква и три бардака, където…

— Дядото на Хенан, внукът на Лотар Вейл.

— Че кой може да забрави Лотар Вейл? Героят, за когото никога не беше чувал до момента, в който онзи старец изрече името му!

— Няма значение. — Снори вдига глава и вперва в мен нетрепващия си син поглед. — Това, което има значение, е, че Аран Вейл имаше история, корени, нещо, за което да живее, нещо, за което да се бори.

— Помня само, че ти и Тутугу се канехте да си пропилеете живота заради някакъв си стар фермер, когото сте срещнали преди няколко минути, и то само за да защитите колибата му и безполезното ѝ съдържание от група викинги, които вероятно изобщо нямаше да си направят труда да го вземат. — Земята вече трепери и прахът започва да танцува. Сестра ми е близо и се приближава все по-бързо.

— Добре изживян живот е онзи, който не си готов да посрамиш само за да го удължиш с още един ден.

— Е… — Изброяването на нещата, които аз бих направил, за да живея още един ден, би отнело целия въпросен ден.

— Искам да кажа, че има неща, за които съм готов да умра. Моменти, когато е правилно да останеш и да се биеш, независимо от шансовете. И щом ние с Тутугу смятахме да направим това за дядото на Хенан — старец, когото правилно казваш, че не познавахме, — то какво мислиш, че бих направил за децата си? За жена си? Дали мога да победя или не, няма никакво значение.

Водили сме този разговор и преди. Не съм очаквал той да промени позицията си, но понякога дължиш на приятеля си един опит.

— Късмет! — Плесвам Снори по рамото и хуквам. Мракът зад него изглежда по-плътен, сякаш към нас се търкаля буря. Тя е там, в сърцето ѝ, онази, чиято уста знае името ми — безименната ми сестра. И личът, който носи душата ѝ.

Вече съм изминал пет метра, когато той казва:

— Покажи ми ключа.

Протягам ръце, едната към Снори, другата към дверите на съдилището.

— Трябва да вървя! — Адската нощ кипи в черно зад него и воят се разнася пак, толкова мощен, че заглушава възраженията ми. Всеки мой косъм се опитва да се изправи.

Въпреки това измъквам изпод ризата си ключа, окачен на връв около шията ми, и изтичвам обратно при него. Снори вади ножа от колана си и го опира в дланта си.

— Божичко, не! — Размахвам ръка в нещо, което се надявам да е отрицателен жест. — А бе вие северняците защо все се режете? Помня какво стана последния път, когато опита тази викингска гадост върху мен. Защо просто не си стиснем ръцете?