Каменният кръг [bg]

Лицето му беше станало съвсем бяло и светлееше като череп в сумрака от другата страна на леглото.

— Е — рече той, в жалък опит да възвърне самообладанието си, — не биваше да мисля, че ще имаш нещо против. Не че някога си правила нещо, за да ме спреш.

Втренчих се в него, напълно смаяна.

— Да те спра ли? Какво трябваше да направя? Да отварям на пара писмата ти и да ги размахвам под носа ти? Да вдигам скандали на коледните партита на факултета? Да се оплача на декана?

Той стисна здраво устни за миг, после ги отпусна.

— Можеше да покажеш, че изобщо ти пука — рече тихо.

— Пукаше ми. — Гласът ми прозвуча задавено.

Той поклати глава, все още втренчен в мен, очите му бяха тъмни на светлината от лампата.

— Недостатъчно. — Замълча, бледото му лице се понесе във въздуха над тъмния халат, после заобиколи леглото и застана до мен.

— Понякога се чудех дали всъщност имам право да те виня — рече той, почти замислено. — Той е приличал на Бри, нали? Бил е като нея?

— Да.

Въздъхна тежко, почти изсумтя.

— Виждам го на лицето ти… когато я погледнеш, мога да видя, че мислиш за него. По дяволите, Клеър Бюшамп — каза той много тихо. — Проклета да си и ти и лицето ти, което не може да скрие нито една мисъл или чувство.

След това настана тишина, от онзи вид, който те кара да чуваш всички мънички и недоловими звуци на скърцащо дърво или въздишащата къща — само заради усилието да се престориш, че не си чул току-що изреченото.

— Наистина те обичах — казах тихо накрая. — Някога.

— Някога — повтори той. — Трябва ли да съм благодарен за това?

Започнах отново да усещам скованите си устни.

— Аз ти казах. А после, когато ти не си тръгна… Франк, опитах се.

Каквото и да бе чул в гласа ми, го спря за миг.

— Наистина — повторих много тихо.

Той се извърна и тръгна към тоалетката, където започна да докосва разни неща, взимаше ги и ги оставяше наслуки.

— В началото не можех да те оставя… бременна и сама. Само негодник би го направил. А после… Бри. — Взираше се невиждащо в червилото, което държеше, после го остави внимателно на стъкления плот. — Не можех да се откажа от нея — рече тихо. Обърна се да ме погледне, очите му бяха тъмни дупки на засенченото лице. — Знаеше ли, че не мога да имам деца? Аз… се изследвах преди няколко години. Стерилен съм. Знаеше ли?

Поклатих глава, нямах вяра на гласа си.

— Бри е моя, моя дъщеря — рече той, сякаш на себе си. — Единственото дете, което някога ще имам. Не мога да се откажа от нея. — Изсмя се кратко. — Аз не мога да се откажа от нея, а ти не можеш да я погледнеш, без да помислиш за него, нали? Чудя се дали без това постоянно напомняне… щеше да го забравиш с времето?