![Отровни думи [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/4/3/otrovni-dumi-bg-download.jpg)
Отровни думи [bg]
- Автор: Пенни Луиза
- Серия: Разследванията на инспектор Гамаш #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-619-151-376-5
- Переводчик: Нели Лозанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Отровни думи [bg]». Краткое содержание книги:
— Искаш ли да ги взема обратно? — попита Габри и хвана ръката на партньора си.
Оливие поклати глава. Дори не можеше да си обясни защо е толкова разстроен. Имаше достатъчно много други причини за безпокойство. А и самият той наистина се бе замислял да се отърве от кашона със стари детски дрешки. Не го бе сторил досега само защото го мързеше и не знаеше на кого да ги даде.
Защо не на Роза? В небето прозвуча далечно крякане. Роза и Рут погледнаха нагоре. Над тях прелетяха ято патици, тръгнали на юг.
Внезапна тъга връхлетя Оливие. Край. Всичко си отиваше. Всичко.
Седмици наред селяните пътували през горите. В началото юношата ги подканял да побързат и от време на време хвърлял поглед зад гърба си. Съжалявал, че накарал семейството и приятелите си да тръгнат с него. Щял вече да е далеч напред, ако не били старците и децата. Но седмиците се точели и се редели ден след ден — всеки мирен и спокоен. Постепенно младежът позабравил тревогите си и дори бил благодарен, че има компания.
Почти спрял да поглежда през рамо. Тогава се появил първият знак.
Било здрач, но здрачът никога не си отивал. Нощта никога не се спускала напълно. Юношата не знаел дали някой друг е забелязал. Все пак имало само едно бледо сияние в далечината. На хоризонта. На следващия ден слънцето изгряло, но не напълно. Небето някак тъмнеело. Но отново само над хоризонта. Сякаш някаква сянка се прокрадвала от другата страна.
Тогава младежът разбрал.
Стиснал здраво вързопа и се втурнал напред, като пътьом подвиквал на всички да побързат. Хората с желание го последвали. Все пак ги очаквали безсмъртие, вечна младост и щастие. Били почти замаяни от радостно вълнение. А той се криел в тази радост.
Нощем светлините в небето започнали да растат. А денем сянката се протягала към пътниците.
— Това ли е? — попитала възрастната леля на момчето, когато изкачили един хълм. — Стигнахме ли?
Пред тях се ширнала вода. Докъдето погледът стигал.
А зад тях сянката ставала все по-дълга.
Глава двадесет и пета
— Оливие!
Склонил бе русата си глава над квитанциите, издадени тази сутрин. Наближаваше обяд и бистрото бе изпълнено с ароматите на чесън, билки и печено пилешко.
Видял ги бе да приближават, дори ги беше чул. Сякаш от самата гора се бе изтръгнал писък. Бяха се появили измежду дърветата със своите АТВ-та и бяха паркирали край имението „Хадли“. Повечето селяни изоставиха за момент заниманията си, за да проследят с поглед как главен инспектор Гамаш и инспектор Бовоар влизат в Трите бора. Разговаряха съсредоточено и никой не смееше да ги обезпокои. Щом ги зърна, Оливие се извърна и влезе по-навътре в бистрото, чак зад бара. Край него младите келнери зареждаха масите, а Хавък Пара пишеше дневното меню на дъската.
Вратата се отвори и русокосият мъж ѝ обърна гръб. Не искаше този момент да идва.
— Оливие! — повика го главният инспектор. — Трябва да поговорим. Насаме, ако обичате.
Собственикът на бистрото се завъртя към следователите и се усмихна, сякаш имаше шанс да ги умилостиви и така да избегне онова, което предстоеше. Възрастният детектив отвърна на жеста, но неговата усмивка така и не стигна до замислените му очи. Оливие отведе инспекторите в стаята отзад, която гледаше към река Бела Бела. Посочи столовете край масата и самият той седна на един от тях.
— С какво мога да ви помогна?
Сърцето му биеше лудо, дланите му бяха студени и изтръпнали. Не си усещаше крайниците и пред очите му танцуваха цветни петна. Почувства се замаян, едва успяваше да си поеме въздух.
— Разкажете ни за човека, който е живял в колибата — започна главен инспектор Гамаш делово. — Мъртвеца. — Скръсти ръце и се настани удобно. Изглеждаше като приятен гост, поканен на вечеря, готов да слуша всякакви истории.
Оливие знаеше, че вече няма измъкване. Осъзнал го бе още в мига, когато зърна трупа на Отшелника на пода на бистрото. Наблюдавал бе как лавината се носи към него и набира скорост. Но не можеше да избяга. Нямаше как да надбяга това, което идваше за него.
— Той беше един от първите ми клиенти, след като с Габри се преместихме в Трите бора.
Сдържани толкова дълго, думите най-сетне изпълзяха от устата му. Гнили. Оливие се изненада, че дъхът му не е зловонен.
Гамаш кимна леко, за да го насърчи да продължи.