Отровни думи [bg]

В бистрото бе тихо. Неколцина селяни седяха на слънчевите масички отвън и се наслаждаваха на кафе, кампари и спокойствие. Оливие стоеше вътре, до прозореца.

— Мили боже, човек би си казал, че виждаш селото за първи път! — обади се Габри иззад бара, докато полираше дървения плот и допълваше бурканите с бонбони, от които често похапваше.

През последните няколко дни винаги намираше Оливие на едно и също място — край издадения прозорец, загледан някъде навън.

— Луличка? — Габри се приближи до партньора си и му подаде анасонова луличка, но той стоеше неподвижно, като омагьосан. Едрият мъж захапа тъмното желе, като започна от поръсения със захарни дражета край, както си му е редът. — Какво те измъчва?

Готвачът проследи погледа на Оливие, но не видя нищо неочаквано. Нищо, което заслужаваше внимание. Само клиентите на верандата, а малко по-нататък — селския площад. На него се мяркаха Рут и Роза, облечена в плетен пуловер.

Оливие присви очи, когато видя птицата. Обърна се към Габри:

— Онзи пуловер да ти изглежда познат?

— Кой?

— С който е патицата, естествено.

Вгледа се внимателно в Габри. Едрият мъж не можеше да лъже. Той дояде анасоновата луличка и си придаде възможно най-объркан вид:

— Нямам представа за какво говориш.

— Пуловерът е от моите, нали?

— Не се излагай, Оливие. Сериозно ли твърдиш, че с патицата носите един номер?

— В момента не, но когато съм бил малък. Къде са ми детските дрехи?

Габри мълчеше и мислено проклинаше Рут, която явно бе извела на разходка Роза, за да се изфука с новия ѝ гардероб. Макар че не беше чак толкова нов.

— Казах си, че е време да се отървем от тях — призна готвачът. — Рут имаше нужда от пуловери и други топли дрехи, за да не настине Роза през есента и зимата, а аз се сетих за твоите детски дрешки. Така или иначе, за какво са ти? Само заемаха място в мазето.

— Колко ли пък място са заемали? — възрази Оливие. Усещаше, че вътрешно се разпада на парчета, а сдържаността му се стопява. — Как можа? — озъби се на Габри, който се отдръпна ужасен.

— Но ти сам си повдигал темата за изхвърлянето им.

— Аз, аз. Аз да ги изхвърля. Не ти. Нямаш право да постъпваш така.

— Съжалявам, нямах представа, че означават толкова много за теб.

— Ами да, важни са ми. Сега какво ще правя?

Русокосият мъж се вгледа в Роза, която се клатушкаше зад Рут. Старицата мърмореше безспирно на патицата. Един бог знаеше какво ѝ казва. Оливие усети как в очите му напират сълзи, а гърлото му се стяга от силната емоция. Нямаше как да си върне дрехите. Вече не. Бяха изгубени. Изгубени завинаги.